— Знаеш ли, че „Гранд Конкърс“ се смята за Парк Авеню на Бронкс? Огледай този булевард. Обърни внимание на опушените прозорци с мраморни корнизи, както и на гранитните фасади, нашарени с графити като некролози за избитите наркопласьори. Как допуснахме да се стигне до това, Майк? Някога да си се замислял над този въпрос? Как позволихме светът да се превърне в това, което е днес?
Скоро районът се запълни с още по-окаяни къщурки, притиснати стена до стена. Знаех, че вече сме се озовали на територията на Четиридесет и шести полицейски участък. Наричаха този район „Аламо“, като прочутия форт в Тексас. Прославен беше с това, че бе регистрирал най-голяма консумация на наркотици, въпреки че имаше най-малка площ.
Докато оглеждах унилия пейзаж наоколо, за миг си спомних стаята на Джейкъб, както и сувенирите му, събирани от цялата страна, скрити в дъното на гардероба му, сред които имаше и билети за концерт на Дейв Матю. Спомних си и великолепната електрическа китара на стената — от модела, измислен от Лес Пол. Въпреки възрастта си, той всъщност още си беше малко момче. Стиснах зъби. Това не беше място за него…
— Наближавам Сто деветдесет и шеста улица — съобщих му аз.
— Добре се справяш — похвали ме похитителят. — Вече почти стигна, Майк. Сега давай напред само по Сто деветдесет и шеста. Съвсем близо си. Но трябва да завиеш наляво по Бригс Авеню.
Затиснах с длан микрофончето на телефона.
— Въоръжена ли си? — попитах Емили.
— Глок, четиридесети калибър — осведоми ме тя.
— Откопчай си кобура — посъветвах я аз.
11.
Чернокож здравеняк в ново яке „Норт Фейс“ завъртя на ъгъла чадъра си „Гучи“. Зад него, навътре в пряката, се виждаха и други заплашителни фигури с черни качулки, изправени пред входовете на овехтелите тухлени сгради. Очевидно дори и дъждът не беше пречка за пазара на наркотици по Бригс Авеню.
— Пази се, пази се! — разнесе се предупредителен вик, щом завих с колата по авенюто. Веднага ме разкриха, въпреки че автомобилът ми беше без отличителни полицейски знаци. Един тийнейджър сви длани като рупор пред устата си и изкрещя към помощниците си надолу по улицата: — Ченгета! Хей, довтасаха ченгета!
Огледах несигурно мрачния блок. Тясната улица продължаваше най-малко през две пресечки, без да се вижда светофар.
„Къде, по дяволите, се дянаха Рамирес и Шулц?“, ядосах се, поглеждайки в огледалото за обратно виждане. Чувствах се като сгафил шериф, озовал се в погрешния планински проход.
— Спри на „Бригс“ номер двеста и петдесет — нареди ми похитителят.
Емили ме докосна по рамото и ми посочи към една сграда в пряката. Не ми остана време да се огледам за място за паркиране. Завъртях волана и изтеглих форда на тротоара пред нея.
Сградата с виещите се архитектурни украси около входа на Бригс Авеню, номер двеста и петдесет, както повечето от старите постройки в Бронкс, някога е била внушителна резиденция. Но оттогава бе изтекло много време и сега една от колоните на входа — в дорийски стил, бе порутена, а тухлите над прозорците на третия стаж, повечето със заковани дървени капаци, бяха целите на петна от мръсния въздух.
Измокрих се до кости, докато изваждах фенерчетата от багажника на полицейския автомобил. Емили също подгизна, докато прекосихме тротоара, за да се подслоним до разкъртената външна врата на сградата.
— Пристигнах на адреса. Сега се намирам във фоайето на номер двеста и петдесет — докладвах по телефона. Думите ми отекнаха странно в празното помещение. Обходих всичко наоколо с лъча на фенерчето. Стените бяха от мрамор, но ниският таван бе подкожушен от влагата, осеян с плесен и петна. Обзе ме отчаяние. Имах чувството, че сме безнадеждно закъснели.
Къде си, Джейкъб?, помислих си аз.
— Знаеш ли, че там наистина живеят хора? — заговори похитителят от слушалката в ухото ми. — По коридорите често притичват плъхове. Някои от наемателите на третия етаж въобще нямат врати заради наскоро избухналия пожар. Чудно ли е, че в този квартал има най-много случаи на астма сред децата? Собственикът на този бедняшки квартал, който купи сградата миналата година заедно с осемдесет процента от останалите къщи по уличката, остави всичко това в занемарено състояние, защото искаше да прогони наемателите, които плащаха ниски общински наеми. Покупката бе извършена при разпродажба на общинска собственост, въпреки че неговата компания вече бе обвинена в хиляда и триста нарушения на законите за управлението на сградите. Това се случва тук, в най-богатата страна на света, Майк. Това се случва сега и тук, точно тук, в Америка.