— Къде е Джейкъб? — изкрещях, без да обръщам внимание на досадната му проповед. — Вече съм тук. Направих точно това, което поиска. А сега накъде да вървя?
— Излез в задния двор и иди в пералното помещение отляво.
Намерихме една врата в дъното на преддверието и отново излязохме навън в дъжда. В локвите плуваше спукан капак от тоалетна чиния до половин дузина избелели телефонни указатели. Огледах прозорците наоколо, но никъде не забелязах движение. Не бях сигурен дали това не беше капан.
Подадох фенерчето си на Емили, за да извадя пистолета си, преди да отворя вратата отляво. Напипах ключа за осветлението. Никаква следа от Джейкъб. Видях само ръждясали мивки зад една стара перална машина, която се пускаше чрез вкарване на монети в прореза отпред.
— Къде е той? — извиках отново.
— Слез по стъпалата отляво.
Зад пералната машина железни стъпала се спускаха през бетонна шахта. Лъчите на фенерчетата ни затанцуваха диво, когато с Емили се втурнахме надолу, вземайки по две стъпала наведнъж.
Лъхна ме нахлулата през вратата усойна влага. В дъното някакъв котел виеше, сякаш бе жертва на жестоки мъчения. Стените на мазето бяха от грубо издялани камъни и аз имах чувството, че съм попаднал в пещера. Или по-скоро в тъмница, помислих си.
— Тук ще приключи малкият ни разговор засега, Майк. Продължи нататък по коридора надясно. Вземи Джейкъб. Целият е твой — обяви похитителят и прекъсна връзката.
12.
Прикривах Емили, докато тя пристъпваше предпазливо напред. Дори в полумрака успях да видя как очите й се разшириха от шока, щом насочи фенерчето и пистолета си през вратата отдясно.
Влязох след нея още в същата секунда. Фенерчето на Емили освети фигура, отпусната върху ученически чин. Нещо ме закачи по бузата, като се втурнах напред. Беше висящ шнур за включване на осветлението. Увих го около ръката си и силно го дръпнах.
Ключът към висящата лампа щракна и тя се залюля напред-назад, премествайки сенките, хвърляни от застиналото тяло на Джейкъб, нагоре и надолу по бетонните стени.
Не! По дяволите! Не и това!, стрелна се в ума ми.
Джейкъб бе по бельо, а ръцете му бяха приковани с белезници зад гърба. Проверих пулса му. Нищо. Огледах трескаво тялото за рани.
— Косата му — бързо ме насочи Емили, застанала зад мен. Най-отгоре на главата му имаше голямо кърваво петно. Косата му се бе слепнала от кръвта.
На черепа му зееше рана от куршум. Извърнах очи. Избърсах потта от лицето си и погледнах към черната дъска, ученическия чин, голата бетонна стена, а накрая се взрях в тялото на жертвата.
Изтръгнах яростно мобилния телефон от колана си, готов да го разбия в стената. Този кучи син ни бе разигравал още от самото начало, шепнейки разни глупости в ухото ми, а през цялото това време хлапето е било мъртво.
— Лъгал ни е още откакто тръгнахме — изрекох, жадувайки отчаяно да счупя телефона си. — Момчето е било мъртво много преди да ни позвъни. Господи, как искам да разпна този мръсник.
— Аз пък ще го държа, докато го приковаваш — добави Емили и положи ръка на рамото ми. — Какъв шок. Може би първо трябва да си поемем дъх. Искаш ли да се качиш горе за глътка свеж въздух?
Повярвайте ми, точно за това копнеех в този миг. Щеше ми се да се дяна някъде по-далеч от тази задушаваща гробница в Южен Бронкс.
Но вместо това, пръстът ми натисна реда с името на шефа ми от списъка за бързо набиране.
— Съобщи ми някакви добри новини, Майк — заговори Каръл Флеминг.
— Бих искал да можех. Сега съм в подземието на блок двеста и петдесет на Бригс Авеню. Нуждаем се от екип за оглед на местопрестъплението и от съдебен лекар.
— По дяволите! — изруга моята шефка. — Как е станало?
— Пръснал е мозъка на младежа — обясних й аз. — На твое място бих натрил носа на Джорджина Хотинджър. Хареса й да си играе на полицай с онази проклета мигаща полицейска лампа. Не искам да остане ненаказана за намесата си в разследването.
На излизане пресрещнах Рамирес и Шулц, които пристигнаха след пет минути.
— Разпитайте всички, които успеете да откриете в тази спарена дупка — наредих им. — Особено домоуправителя на сградата. Измъкнете го от леглото. Подберете и собственика на имота. Онзи тип явно е държал момчето долу доста време. Искам да разбера защо никой не го е забелязал.
13.
Като се върнах, Емили бе свалила сакото си и се бе надвесила над трупа на Джейкъб. Беше навила ръкавите на блузата и си бе сложила зелени гумени хирургически ръкавици, които явно бе измъкнала отнякъде. Вероятно от чантата си. Останах искрено впечатлен.