— Тази жена ми е лична приятелка, детектив — неуморно продължи Хотинджър. — И така, надявам се, че си изяснихме как трябва да се процедира в случая. Ще ви държа лично отговорен за всякакви издънки. Между впрочем, защо вие водите разследването? Притежавате ли нужната квалификация? Мислех, че отвличанията са федерално престъпление. ФБР информирано ли е?
— Да, наясно сме — намеси се Паркър и я изгледа сурово. — Аз съм специален агент Емили Паркър. А вие коя сте?
Джорджина рязко се извърна — изглеждаше, като че ли й се искаше да извърти един пирует и да го завърши със силен удар по челюстта на Емили.
— Аз ли? — едва не се задави Джорджина Хотинджър. — О, всъщност съм никоя. Просто се случи да управлявам този град, столицата на света, докато кметът се върне във вторник. Имате ли други тъпи въпроси, агент?
— Само един — заяви Емили невъзмутимо. — Не ви ли хрумна, че като се появихте тук с мигащи светлини, ще издадете присъствието ни пред този, който е отвлякъл Джейкъб и сега може би наблюдава сградата? Той поиска от родителите на момчето да не се свързват с полицията. Ако не се лъжа, преди малко споменахте нещо за някакви издънки.
Избързах да застана между двете дами, преди да се разхвърчи перушина. А някои казват, че мъжете за нищо не ги бивало. Реших, че Емили Паркър започва да ми допада.
— Ще поддържам връзка с вашия кабинет, заместник-кмет. Щом узная нещо, ще го знаете и вие — заговорих, докато я извеждах забързано в коридора. — Но ние още чакаме похитителят да позвъни, затова ни оставете да си вършим работата.
Емили въздъхна като огнедишащ дракон, когато външната врата на апартамента се затръшна зад Хотинджър.
— Тези лични връзки и политически услуги ме изкарват от кожата — побесня тя. — Първо главният прокурор, а сега и кметството ли е намесено? Аз пристигнах тук с частния самолет на Дънинг, споменах ли ти го? Можеш ли поне за минута да повярваш, че щяха да вложат толкова усилия, ако бе отвлечено някое бедно момче?
— Вероятно не — съгласих се аз. — Но се замисли и за нещо друго. Ако твоето дете се озове в опасност, няма ли да задвижиш всичките си контакти?
В кухнята госпожа Дънинг хлопна с формата за печене толкова силно, че се разтресоха стъклата на високите френски врати.
— Прав си, точно така щях да постъпя — кимна ми Паркър. — Но не може ли поне по един въпрос да постигнем съгласие. Тази особа, заместник-кметицата, не е ли само една бясна кучка?
— По този въпрос — засмях се аз — съм стопроцентово съгласен с теб.
9.
В три и петдесет и пет следобед Доналд Дънинг седма зад бюрото си „Чипъндейл“ в кабинета. Върху него имаше шах с мраморни фигури, книги с кожени подвързии, антикварен комплект оловни войници, инкрустирана със злато голяма морска мида.
Но очите му, както и на всички останали в апартамента, оставаха приковани само върху телефонния апарат.
Той звънна точно в четири. Сега обаждането бе от друг номер, този път с код 718.
Преди да се осмели да вдигне слушалката, Дънинг избърса изпотените си длани в панталоните си.
— Аз съм Доналд Дънинг. Моля, кажете ми какво трябва да направя, за да си върна сина. Ще изпълня всичко, което пожелаете — започна той.
— Искате да кажете всичко, освен да повикате полицията? Въпреки че изрично ви предупредих да не го правите? — заговори същият спокоен глас, който всички бяха запомнили от първото обаждане. — Свържете ме с тях. Зная, че са там. Но ако се опитате отново да ме правите на глупак, ще ви изпратя по куриер част от тялото на Джейкъб. В торба от онези специалните, за опасни биологични отпадъци.
Никога досега не бях виждал толкова пребледняло лице. Доналд Дънинг безмълвно замърда устни. Кимнах му в знак, че всичко ще се уреди, и поех слушалката от треперещата му ръка.
— Говори Майк Бенет. Аз съм детектив от нюйоркската полиция — представих се. — Как е Джейкъб? Добре ли е?
— Ще си поговорим за Джейкъб, когато му дойде времето, Майк — обясни ми похитителят. — Чу ли какво казах на оня надут самохвалко? Животът на сина му е в ръцете ми, а той още се опитва да раздава заповеди.
— Мисля, че господин Дънинг просто е силно обезпокоен, защото сина му го няма — казах му, докато изваждах бележника си. — Напълно е ясно, че ти държиш всички карти в ръцете си. Ние не искаме нищо друго, освен да върнем Джейкъб на семейството му.
— Смешно е това, дето го изрече — реагира похитителят. — Държал съм всичките карти в ръцете си, така ли? Иска ми се действително да беше така, а не картите да са в ръцете на такива задници като Дънинг. Тогава нямаше да се стига до подобни отвличания.
Уволнен служител?, записах трескаво в бележника си. От онези, на които целият свят им е крив? Лично отмъщение?