— Накъде сега? — учуди се Емили, смръщила лице, когато отново се наблъскахме в нейната кола. — Ще ми свърши бензинът.
— Към Фондовата борса. Къде другаде? — извиках. — Муни преди малко се е появил пред сградата.
88.
Овързан с мощни експлозиви към тримата младежи, Франсис З. Муни започна да пристъпва с малки крачки в голямото фоайе на Уолстрийт 11. Макар че десетки полицаи и охранители на Фондовата борса държаха похитителя на прицел, всички се отдръпнаха пред него, за да преведе пленниците си през детекторите за метал.
Полицаите го следваха като папараци, само дето вместо обективи на камери, бяха насочили дулата на автоматите си.
Сърцето на Франсис биеше до пръсване, както никога досега. Струваше му се, че дочува барабани от последното действие на трагична опера. Обземаше го някаква смесица от страх и възторг по един невероятен, напълно непознат начин, едновременно ужасяващ и възхитителен. Той много добре знаеше, че направи решителната стъпка благодарение на сина на Денис Куин. Бе постигнал невъзможното. Наистина бе проникнал в Нюйоркската фондова борса!
В този миг синът на Париш се спъна в детонаторния шнур и падна. С усмивка на уста Франсис се обърна и любезно му помогна да се надигне от полирания каменен под.
— Обещавам ти, синко, не остава още много — каза му той.
Като заобиколи ъгъла на стената отдясно, спря пред вратата, която му трябваше. След нея по няколко стъпала се стигаше до следващата врата, през която се излизаше на балкона над залата за търговията с акциите, откъдето всяка сутрин биеха камбаната за началото на поредната борсова сесия.
Веднъж бе идвал тук. Един негов клиент бе обявил на борсата акциите на своята компания за биотехнологии и Муни бе поканен да присъства на церемонията. Стоеше зад главния изпълнителен директор на компанията, усмихваше се прилежно и ръкопляска послушно, когато старомодната камбана отекна, за да обяви началото на новия ден за търговия с акции.
„На колко хора съм помагал да натрупат несметни богатства по нечестен начин?“, замисли се Франсис. Прекалено много бяха, за да може да изброи всички. Заради тях сега постъпваше така…
Обърна се и погледна полицаите, скупчени долу на партерния етаж.
— Сега ще преминем през тази врата. Сами. След като вляза вътре, ще я запечатам с експлозиви. Ако се опитате да ме преследвате, всички ще умрем. Благодаря ви за съдействието.
Муни отвори вратата, натика през нея тримата младежи, след което я запечата отвътре с експлозива PE-4. Той всъщност бе безполезен, понеже не беше свързан към детонатор, но как можеха те да узнаят това? Достатъчно бе само да ги възпре, за да не го преследват до балкона.
Отвори вратата след най-горното стъпало и чу шумните викове от залата долу, в която всичко отекваше като в пещера. Поведе момчетата до парапета на балкона. По помпозните гранитни стени висяха огромни американски знамена и неоновосините флагове с надписи NYSE19. На всеки метър като че ли имаше по един компютърен екран. На тях се изреждаха неуморно поредиците от числа, показващи безкрайната игра с акциите.
Долу беше настанала истинска лудница, създавана от блъсканицата между толкова много мъже и жени в делови костюми с разноцветни ризи. Всички крещяха или пишеха забързано нещо на миниатюрните компютри, висящи от вратовете им, докато се трупаха около приличащите на въртележки щандове за обявяване на борсовите индекси. Той се загледа в неистовата суматоха, в дребните мравки, суетящи се за своите трохи. Ще му бъдат благодарни, като ги отърве от това.
Муни пристъпи на подиума, издигащ се до парапета на балкона, запазен за видните личности, които оповестяваха началото на борсовите сесии с удряне на камбаната. Нагласи микрофона и го потупа с вързаните си ръце.
— Спрете! — провикна се той надолу към партера, където оживено се търгуваха акции.
Разнесе се уплашен шепот, когато акционерите и брокерите прекратиха заниманията си и зяпнаха удивено нагоре.
Франсис отново се разплака. Изненада се, когато забеляза, че по челата на някои от борсовите играчи се виждаха кръстове от пепел. Дали наистина бяха готови да споделят страданията в този измъчен свят, като пожертват себе си?
Пое дълбоко дъх.
„Време е да проверя“, помисли си той.
89.
Уличното движение никога не ми бе изглеждало толкова непреодолимо, докато с Емили се опитвахме да се доберем по-бързо до центъра. Скъпоценните минути изтичаха, а ние се мъчехме да си проправим път, криволичейки между колите надолу по Лексингтън Авеню през Търтъл Бей и Мъри Хил, през района около небостъргача „Флат Айрън Билдинг“, Грамърси Парк и Юниън Скуеър.