Шеймъс се бе изправил пред телевизора. В ръцете му се мъдреше пластмасовата китара от играта на децата Guitar Hero.
Очите му бяха затворени и той прехапа долната си устна, докато виеше в ритъма на „Добре дошъл в джунглата“. Не знам кое бе по-шумно: импровизацията му в стила на Слаш, шумните кискания на децата или моят смях.
— Е, знаете ли какво? — попитах, като се отпуснах доволно върху дивана насред моите малчугани, заемайки място на първия ред. — Май клоунът най-после се появи на купона.
100.
Две седмици по-късно още не бях приключил с докладите за детективския отдел по случая Муни. За нещастие, бях задължен да се заема с документацията веднага след разпускането на екипа за спешно реагиране.
Последната и най-смущаваща подробност от случая продължаваше да ме озадачава, и то най-често от първите страници на вестниците, всяка поредна сутрин. Какво, по дяволите, се бе случило с Дан Хейстингс, отвлечения студент от Колумбийския университет?
Тъкмо бях приключил с четвъртия досаден доклад за поредния инцидент тази сутрин, когато Каръл Флеминг почука на вратата на кабинета ми. В ръката си държеше единственото, което можеше да внесе оживление в полицейското управление на Полис Плаза Едно — истинска китайска храна от разположения в съседство квартал Чайнатаун.
Обядвахме в нейния кабинет, много по-просторен от моя. Навън, зад прозореца, голямото жълто слънце ярко огряваше шумния и претоварен трафик по Бруклинския мост.
По навик огледах внимателно дали сред боклука под моста в Ист Ривър не плуват тела на мъртъвци, без да преставам да действам с китайските пръчици. Винаги бях вярвал, че има полза от обяда на работното място.
Когато се заехме с курабийките, шефката ми взе оставения на бюрото зад нея днешен брой на „Ню Йорк Поуст“.
— Видя ли последните статии? — попита ме.
— Ще се опитам да отгатна. Сигурно пишат: „Познатият на всички лентяй Майк Бенет си остава прекалено тъп, та още не може да намери изчезналия студент от Бръшляновата лига“?
— Този път не ти си в центъра на вниманието, а първата жертва на Муни — Джейкъб Дънинг. Баща му основал благотворителна фондация на името на сина си.
Поклатих глава озадачено.
— Брей. Точно както искаше Муни — заключих, докато продължавах да дъвча. — Точно на това се е надявал, когато е пръснал мозъка на горкото хлапе.
— Не знам, Майк. Не е ли по-добре това, отколкото алтернативата? — каза тя. — Ти какво би направил с всичките тези пари?
— Не знам — изрекох след кратък размисъл. Взех една салфетка и избърсах от бузата си портокаловия сос. — За мой късмет, никога не съм имал такъв проблем. Но ще ти кажа нещо. По-скоро щях да ги изгоря, отколкото да направя точно това, което убиецът на детето ми е искал от мен.
— Знаеш ли, Майк, че понякога ставаш ужасно безсърдечен? — отбеляза Каръл. В следващия миг телефонът й зазвъня. Тя се усмихна и кимна, като посегна към слушалката. — Но аз харесвам това качество в един полицай… Да не се шегувате, мамка му! — внезапно се развика тя по телефона. — Добре, добре. Веднага ще изпратя някого.
Изглеждаше шокирана, когато остави апаратчето.
— Провървя ти. Пътните полицаи са открили Дан Хейстингс край кабините за плащане на магистрална такса в южната част на Ню Джърси. И веднага го отвели в дома му, по-точно на яхтата на баща му.
101.
След половин час посетих Гордън Хейстингс на яхтата му „Тийкъп Темпест“. Шотландският медиен магнат изглеждаше лъскав като видра в европейския си двуреден костюм. Сега само смътно ми напомняше на заспалия любител на текилата, какъвто го помнех от първата ни среща.
Може да ме наречете заядлив, но взирайки се в него, не можех да забравя пиянството му, грубостта му, глупостта му, както и опитите му да си го изкара на мен и да ме натопи за несвършена работа. Най-лошо от всичко беше, че вестникът на Гордън Хейстингс — „Ню Йорк Мирър“ — оглавяваше кампанията, обвиняваща нюйоркската полиция, че не се е справила достойно с предизвикателствата. Тази атака започна три дни след като ликвидирахме Муни.
Обвиненията се свеждаха до убийствена полицейска бруталност, на която се дължала нашата победа над Муни. Затова сега по всички телевизионни канали се обсъждаше разгорещено дали да се използват петдесеткалибровите куршуми при подобни акции. Как можа да се стигне дотам?, питах се аз.
— Искам да се извиня за начина, по който действах — заяви Хейстингс с типичния си шотландски акцент, след което ми протегна ръка и ме удостои с най-добрата си имитация на усмивката на Джеймс Бонд. — Реакцията ми беше несъзнателна, неподходяща и направо глупава…
— Не можехте да го кажете по-точно — отвърнах.
Пренебрегнах протегнатата му ръка и отидох да говоря със сина му.
Заварих Дан Хейстингс на челното място пред огромна маса за хранене. Когато влязох и затворих вратата след себе си, младежът омиташе със завидна скорост чиния със сьомга. До лакътя му бе поставена сребърна купа, пълна с хайвер.
— Радвам се, че се върна, синко — започнах, като стиснах ръката на студента инвалид. — Аз съм Майк Бенет, детективът, разследващ случая с Муни. Бих искал да те разпитам за това, което се е случило с теб.
— Е, нали най-важното е, че онзи кучи син е мъртъв? — изрече Дан със странна усмивка.
— Да, това е сигурно — съгласих се. — Но ми е необходимо да довърша оформянето на служебната документация. Заради това искам да ми разкажеш какво се случи с теб, и то от самото начало.
Дан кимна и гребна с лъжичката от хайвера. Забелязах лекото потрепване на ръката му, докато го прокарваше с малко бяло вино.
— Да видим какво си спомням — поде той, все още дъвчейки. — Тъкмо бях излязъл от библиотеката, когато някой ме извика от една от сградите в кампуса. Следващото, за което се сещам, беше, че усетих удар по тила си. Събудих се след няколко часа в нещо като пещера. Не видях никого. Бях завързан, но след две седмици най-после успях да се освободя. Ала вече разказах всичко това на пътните полицаи.
— Я ме просветли — усмихнах се аз. — Как така успя да оцелееш за цели две седмици?
Дъхът му секна за кратко.
— Ами там имаше храна — обясни ми той, но избягваше да ме погледне в очите. — След една седмица накрая реших да се опитам да изпълзя.
— Брей, какъв героизъм — възхитих му се аз. — Трябва да е било жестока мъка.
Не бях сигурен дали Дан, или сребърните прибори подскочиха по-високо, когато внезапно стоварих с все сила юмрука си върху масата.
Седнах точно до него.
— Глупостите ти може и да минават пред другите хора, синко, но ти явно не знаеш с кого си имаш работа. Аз съм човекът, който сърба кашите, забъркани от други. Единствената ми утеха е, че подушвам лъжите отдалеч. Ти си ужасно некадърен лъжец, Дан. Което не е чак толкова лошо. По моите преценки дори е добро качество, защото означава, че още си новак в света на лошите. Но сега трябва да престанеш да ме лъжеш. Няма да го търпя повече.
Той се опита да ме погледне в очите, но не успя. Вместо това сведе глава над чинията.
— Галина беше — промърмори. — Това беше идея на Галина.
Проверих в бележника си. Галина Несър беше приятелката му, рускинята. Господи, какъв подлец. Веднага пожертва гаджето си.
— Тя и чичо й замислиха цялата схема — продължи Дан с признанията. — Нямаше нищо общо с другите отвличания. Те казаха, че можем да използваме ситуацията. Какво, по дяволите, искаш от мен, човече? Аз съм инвалид!
Записах това в бележника си, после го оставих на масата и се вгледах в него.
— Не, ти по-скоро си обида за инвалидите.
— Та какво са пет милиона долара за баща ми? — разплака се Дан. — Исках просто да се махна от него. Не знаете какъв е той. Вината му… Мразя я. И него го мразя. Исках само да се махна. Исках да съм сам.
Ето къде грешеше Дан. Разбирах го. И аз мразех баща му и исках да съм по-далеч от него.
Можехме да повдигнем обвинения срещу Дан Хейстингс за много престъпления — за измама, за подвеждане на разследването. Но реших да го оставя да страда от най-тежкото от всички наказания. Стиснах дръжките на гърба на инвалидната количка и го върнах в каютата на баща му.
— Господин Хейстингс, вашият син има да ви каже нещо.
— Какво? — попита той. — Какво има, Дан?
— Аз го направих, татко. Не бях отвлечен. Всичко беше измама. Аз взех парите ти. Това няма нищо общо с онзи Муни.
Надутата физиономия на Гордън Хейстингс се срина като рухнала сграда. Предполагам, че не се зарадва особено и на усмихнатото ми изражение, което недвусмислено казваше: „Знаех си аз“.
— Няма да повдигам обвинение, детектив — изрече той, като шокът му бързо отстъпи пред презрителното изражение, което явно му беше вродено, — ако сте се надявали на това. Искам само да се махнете от този плавателен съд.
— Какво съвпадение. И аз искам да се махна от този плавателен съд. Искам го повече от вас дори — казах на излизане.