На другия ден той си беше изтръгнал езика.
Всички говореха за война. Слуховете твърдяха, че вирусът на безсмъртието бил изкуствен и че бил изпратен от една велика чужда сила, много добре позната. Аз мълчах. Освен че една такава хипотеза ми изглеждаше напълно абсурдна /по принцип, враговете се убиват/, не държах да разпространявам, че именно аз бях първоначалният приносител на заразата. И не можех да възприема, че някаква политическа група би могла да ме избере, мен, за човека, който да се ползва с всички облаги от тази съмнителна привилегия, а именно: че е дарил безсмъртието на западния свят. Този въпрос бе успял да породи у мен известен интерес.
Паниката постепенно се разпростираше във всички отделения на болницата. Дори хората от службите за сигурност бяха започнали да изпитват някакви вълнения — все едно, че имаха души и можеха да чувстват. Добавяха се нови легла във вече препълнените с хора стаи; броят на носилките по коридорите се увеличаваше — поредната партида от нещастни случаи по време на работа и катастрофи по пътя, — всички бяха изненадани, че все още продължават да дишат, но не чак толкова изненадани, за да спрат потока от ругатни и дълбоки въздишки. Войната… Изглежда, че чужди танкове кръстосваха по нашите улици; никога не ги видях. Не четях вестници и не гледах новините по телевизията. Говореше се, че навън епидемията се разпространявала с безпрецедентна бързина, но аз трябваше да се задоволя да наблюдавам онова, което ставаше в болницата: Службите за Сигурност отдавна бяха зазидали всички прозорци. Навсякъде безцелно се скитаха съкрушени същества, с обезумели погледи. Станали жертва на този необикновен сблъсък, който ги беше застигнал и се беше стоварил отгоре им в последния момент, точно тогава, когато със сетни сили, залитащи, те бяха правели последните стъпки в своя живот. Като че ли навсякъде цареше тих, неописуем ужас. Смазващата мисъл в съзнанието, че нещо непоправимо току-що се е случило. Просто ей така, за нищо, с лоши намерения, само за да направи зло. Никой не умираше. Изпаднали в несвяст, хората се блъскаха едни други и бълнуваха, тичаха безцелно насам-натам. Няколко глупаци цъфтяха в лъчезарни усмивки, готови да вегетират блажено за неопределено време в безкрая, готови да заразят с доволните си и отвратителни физиономии своите братя по окови, сега, и след това, и още, и още…