Джанси хапеше долната си устна и след известно време все пак кимна, като постави ръката си в тази на Скиф.
— Не ме пускай — прошепна тя, — в случаи че падна или припадна, или нещо подобно. Моля те.
— Държа те.
— Добре, да вървим.
След като „Бей Бийнс Уест“ беше затворено, Скиф каза на партньора си да се срещнат на едно място, което обичаше — на Ървинг Стрийт, западно от 19-то Авеню — и което предлагаше закуски от около осемдесет години. Тя и Брако бяха партньори само от шест месеца и все още всеки от тях имаше свои любими свърталища, за които другият не знаеше.
Както обикновено, мястото беше претъпкано; но също както обикновено персоналът обслужваше клиентите сръчно и бързо. Така че чакането за масата на Скиф не трая повече от десет минути. Тя тъкмо бе отпила първата си глътка кафе, когато Брако влезе, откри я сред другите посетители и започна да си проправя път към масата. Щом седна, Скиф остави чашата си.
— Какво те забави толкова?
Обичайното слънчево настроение на Брако бе напълно помрачено. Той едва не започна да бълва огън, но накрая само поклати глава с потъмнели очи.
— Не искаш да знаеш.
Тя отпи от кафето.
— Написали са ти още една глоба.
Брако заговори разпалено:
— Те са абсолютни и пълни идиоти, Дебра. Ще разбера кой я е написал и този път ще го пипна.
— Или нея — вметна Скиф, — не забравяй да кажеш „или нея“.
— Никога не бих, разбира се, не и в истинския си живот. Но просто не ме интересува дали е „той“ или „тя“. Ще пипна тая гад, която и да е. Ти не получи ли глоба?
Тя само вдигна рамене.
— Обаче ето… Аз паркирах на улицата с лампата на тавана и проклетата си карта на таблото. Нали знаеш, „Брако, убийства“, със значката и всичко останало. Мислиш ли, че е възможно да не знаят, че „убийства“ всъщност е отдел в полицейското управление? Може би смятат, че „убийства“ е като името на някоя служба за борба със селскостопански вредители.
— Не бих изключила тази възможност.
Брако въздъхна тежко.
— Не е правилно, Дебра. Просто е толкова ужасно обезсърчаващо.
— Така е, съгласна съм.
— Няма да пиша друга бележка за поредната скапана глоба като тази.
Глобите за паркиране, оставяни на граждански автомобили, задължаваха служителите да попълват формуляр, в който да опишат с подробности защо нарушението не е можело да се избегне и следователно защо е простимо.
Началникът на полицията бе издал общо нареждане. Всеки полицай, който получеше глоба, трябваше да попълни формуляра, преди да му е свършила смяната.
Много често служителите не можеха да бъдат безпокоени, разбира се, така че на около всеки шест месеца те получаваха бележка с напомняне, което трябваше да разпишат и да върнат, признавайки в бюрократичен стил — официално, — че на практика нарушенията за паркиране са също толкова важни, колкото убийствата.
— Аз също не бих я писала, Даръл. Обади се на тези копелета. Защо не я занесеш при Глицки в понеделник и не го оставиш той да се оправя?
— Ще откачи. Той мрази тези неща дори повече от мен.
— Да, но заради това на него му плащат големите пари.
— Права си. А и какво друго върши така или иначе, нали?
Сервитьорът се появи до лакътя му и Брако погледна нагоре.
— Е, какво става за ядене тук?
Две минути по-късно, когато яйцата му вече бяха поръчани, Брако разбърка собственото си кафе и погледна през масата към партньора си.
— Е, какво ще кажеш за жертвата ни?
— Мисля, че е ударил Джанси.
— Как ти хрумна?
— Бузата й не изглеждаше добре. Дори и под сълзите. Не го е обичала, поне така смятам. Видя ли как говореше за него? „Нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.“ Това не са думи на жена, която обича мъжа си.
— Значи е знаела за тревата?
— Разбира се. Как би могла да не знае?
— Забеляза ли, че не каза нищо за раницата?
— Може да не е знаела, че я е взел. Нали не го е видяла, когато е излязъл, помниш ли? Но както каза ти, убийството не е било заради тревата или който го беше направил, щеше да я е взел.
— Ако е знаел. Ако е бил „той“.
— Е, да. Прав си.
Сервитьорът им пристигна с чиниите им и двамата инспектори се съсредоточиха върху храната за момент, преди Брако отново да се обади:
— Вярваш ли й за пистолета?
— Не, изобщо. Питам я дали мъжът й притежава оръжие и тя ми отговаря, че нямал право. А не, че не е притежавал.