— Имаш предвид жертвите на Мая Таунсхенд?
— Диз не смята така. Или поне вече не е сигурен.
— От кога?
— От вчера следобед, когато е говорил с нея.
— Отрекла е, а?
— Най-малкото, говорела е двусмислено. Достатъчно, че да го накара да мисли, че може да е пропуснал или да е бил небрежен за нещо важно.
— Той винаги така си мисли. Затова го направихме управляващ партньор. Нищо не му убягва.
Хънт чу въздишка в телефонната слушалка.
— Както и да е, обаждаш ми се, защото…?
— Защото си познавал Воглър.
Още едно колебание.
— Ако Диз ти е казал това, ще се наложи да си поговоря с него.
— Не беше Диз. Разрових се малко в интернет, когато първо чух за този списък с клиентите на Воглър.
— Как въобще си чул за това?
— Нали познаваш Крейг, който работи тук?
— Естествено.
— И той е бил в него. Каза ми го съвсем направо, в случай че имам проблем с това. Казах му, че не е нещо, с което да не мога да се справя, но че ще е по-добре за него да не прави нищо незаконно, докато се опитва да си вземе разрешителното. Както и да е, стана ми любопитно след това и го намерих в някакъв блог. Нищо не е свещено вече, ако случайно не си чул. Добри новини за частните детективи; не толкова обаче за всички останали.
— На мен ли го казваш. Е, добре, познавах Воглър. Твоят Крейг също. Попитай него.
— Бих, но днес е болен и го няма. Реших да започна с теб.
— Нямам идея, Уайът, какво бих могъл да ти кажа. Самата истина.
— Вярвам ти и това горе-долу ни прави квит. Аз пък не знам какво бих искал да разбера. Но май не е точно така. Реших, че тъй като цялата страна с тревата е оставена вън от уравнението и не и е било обърнато внимание, може някой от нея да го е убил. И никой досега не е говорил за цялата тази работа. Колко често например купуваше ти от него?
— Горе-долу един път месечно. Надявам се осъзнаваш колко ужасно неудобно ме караш да се чувствам, Уайът. Опитвах се да оставя всичко зад гърба си като поредната тъпа грешка. Със Сам почти се разделихме заради това, освен всичко останало. Какво значение има колко често съм купувал от Дилън?
— Отново ти казвам, Уес, не зная. Опитвам се да добия представа колко е пласирал или нещо друго. Ако е имал около седемдесет редовни клиента. Колко струваше едно пликче?
— Моите бяха по стотачка.
— Значи да речем десет хилядарки месечно?
— Щом казваш.
— Мисля, че това са достатъчно сериозни пари, за да те застрелят за тях, въпреки общото вярване на всички останали, че не е било заради дрогата. Как се доставяше?
Още веднъж Хънт чу разочарована въздишка от другия край.
— Питаш за специалитета на управителя — който и да беше на касата, се обаждаше на Дилън. Той отиваше отзад и излизаше със запечатано найлоново пликче, поставено на дъното на обикновените торбички за кафе, гребваше малко количество зърна, изсипваше ги отгоре и я затваряше.
— И колко време продължаваше това?
— Не знам. Аз се свързах с него преди около шест години, така че поне от толкова. И не ми се вярва особено да съм му бил първия клиент.
— И ми казваш, че за цялото това време никой от персонала не го е надушил?
— Не. Не мога да си представя някой да е пропуснал да го забележи.
— Но според Диз това не е било част от полицейското разследване.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Да, но се обзалагам, че знам къде е отивала част от тези десет хилядарки месечно. И знам защо човекът е имал такива лоялни служители.
— Мислиш, че някой от тях…?
— Нямам идея, Уес. Точно както, когато ти се обадих. Но сега поне имам идея за ново местенце, от което да започна търсенето.
Тамара стоеше на входа на отворената врата към кабинета с подуто лице и зачервени очи.
— Съжалявам.
Хънт махна с ръка на извинението. Той познаваше секретарката си от времето, в което работеше за Служба за закрила на детето и бе получил сигнал да отиде в дома на семейство Дейд при двете им деца, брат и сестра, които бяха пропуснали няколко дни училище без извинение. По онова време Тамара беше Тами, гладуващо дванайсетгодишно хлапе, което се опитваше да се грижи и да храни измършавялото си по-малко братче Мики и което чакаше майка си — наркоманка, пристрастена към хероина, която бе умряла в спалнята си от свръхдоза — да се събуди. Самият Хънт беше дете на приемни родители и бе следил живота на двете хлапета през ранното юношество, затова когато отвори агенцията си, бе назначил Тамара на постоянна работа, а Мики като куриер и шофьор от време на време.