Сега тя му каза:
— С Крейг се скарахме. Мисля, че може и да сме скъсали.
— Затова ли не е тук?
— Предполагам. Беше оставил съобщение, когато дойдох, че е болен. Но не беше болен снощи.
Хънт се облегна назад в стола си, залюля се веднъж-два пъти и попита:
— Искаш ли да поговорим?
— Не зная.
Но влезе в кабинета и седна на един от столовете пред бюрото.
— Просто… толкова е тъпо.
— Случват се и такива неща.
Помълча за момент.
— Искаш ли да си отидеш вкъщи? Имам малко полева работа за вършене. Можем да затворим тук.
— Не. Мога да остана.
Тя вдигна поглед и срещна неговия.
— Мразя всякаква дрога — рече, — знаеш ли?
След като майка й бе умряла от свръхдоза, това едва ли беше кой знае колко изненадващо, но Хънт знаеше, или поне предполагаше, че Там и Крейг понякога пушеха трева.
— Аз самият не съм особено луд по нея, честно да ти кажа. За това ли се скарахте? Спри ме, ако нахалствам.
Тя му се усмихна вяло.
— Имаш право да нахалстваш.
Като скръсти ръце, тя се взря в пространството помежду им.
— Всички казват, че малко трева не може да ти навреди, нали? Не се пристрастяваш, по-безопасна е от алкохол, дрън-дрън-дрън. И може би малко количество наистина не може, но по-голямо…
— Крейг повече ли пуши?
— Не зная колко точно. Не го следя. Но си обещахме един на друг, че ще спрем. Или поне аз си мислех, че за това сме се разбрали. Може и да не сме. Не зная. Не се опитвам да му навлека неприятности с теб, Уайът. Не пуши, когато работи. Сигурна съм в това.
Тя поклати глава.
— Просто ми се иска да можеше да спре.
— Не може ли?
— О, казва, че може. Когато поискал. Но просто не иска.
От блясъка в очите й Хънт реши, че може всеки миг да се разплаче.
— Просто толкова ми напомня на това, което казваше майка ми. Как се държеше. И продължавах да си повтарям, че това е различно, тя беше наистина пристрастена към хероина, което изобщо не е същото като тревата. Но сега, не знам, струва ми се доста подобно. Просто не мисля, че искам да има какъвто и да е вид наркотик в живота ми вече и се опитвам да обясня това на Крейг, а той е… той просто не мисли по същия начин.
— Дори и това да значи да те загуби?
Сега вече две сълзи се търкулнаха надолу по бузите й.
— Не искам да го повярвам, Уайът, но ми се струва, че точно това се случва. Никога не съм искала да поставям въпроса „или аз, или тревата, не може да имаш и двете“, но мисля, че точно дотам се стигна.
Хънт прокара пръст по бюрото.
— Ще ти кажа едно нещо — ако избере тревата пред теб, ще бъде неповторим идиот.
— Но мисля, че може би ще направи точно това — рече Тамара. — Наистина мисля, че би могъл.
26.
Дебра Скиф бе свидетелствала пред Пол Стайър и сега прекарваше вече втория си час на скамейката. Тя смяташе, че се е държала доста добре при кръстосания разпит на Дизмъс Харди през първите двайсет минути, които бяха отделени, за момента, изцяло на убийството на Дилън Воглър. Той може и да смяташе, че я е надхитрил по въпроса за пистолета, но тя беше държала на своето, повтаряйки как Мая ги бе лъгала за това дали дори е била в алеята онази сутрин. Освен това регистрацията на оръжието бе на нейно име и нейните отпечатъци бяха по пълнителя.
Какво повече можеше да искат хората от журито?
За Скиф нямаше съмнение какво точно се бе случило онази съботна сутрин и тя знаеше, че го описва на журито ефективно, въпреки всички усилия от страна на Харди. Сега той се обърна, отиде и седна на адвокатската маса. Отвори една жълта папка и за момента изглеждаше сякаш чете нещо в нея, въпреки че Скиф знаеше, откакто и Джери Глас, и Стайър и бяха казали, че голяма част от тази наглед физическа дейност беше всъщност добре хореографирана, за да не може адвокатът и свидетелите да се превърнат в няколко говорещи глави за журито.
Харди се върна обратно в средата на залата, на около осем стъпки от нея.
— Инспектор Скиф — започна отново. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за сцената на убийството на Левън Пресли. Вече видяхме снимките. Имаше доста кръв, нали така?