— Souvlaki lo mein — каза Хънт като поздрав.
— Това всъщност звучи вкусно.
— Така е, знам. Но предполагам, че има тайна съставка. Октопод или нещо подобно. Всичките малки пипала и спагети разбъркани заедно, така че да не можеш да познаеш кое кое е.
— Пипала на октопод и спагети? Мога да ги различа.
— Можеш ли? Как?
— Пипалата ще са по-дебели. И ще имат онези малки смукалца по себе си. Това ще ги издаде.
Точно в този момент собственикът спря до тяхната маса. Лу беше към средата на петдесетте или там някъде, с гъста черна коса, къси крака, солиден кръгъл стомах под колосаната си бяла риза.
— Хей, Диз, Уайът. Обяд или само питиета?
— Ще вземем октопода — рече Харди. — И ако може да махнете смукалцата от пипалата за Уайът. Той мисли, че са отвратителни.
Лицето на Лу изрази подобие на истинска болка.
— Няма октопод. Спагети и агнешко, може би и малко хумус. Превъзходно е.
— Може ли Чиу да сложи октопод в моето? — попита Хънт.
— Хайде бе, момчета, не виждате ли, че постоянно подтичвам насам-натам. Не правим замени, знаете го. Откога идвате тук? Ще ядете ли или не?
— Два специалитета — поръча Харди.
— А така. Вода, чай, бира, какво?
И двамата мъже избраха вода и Лу изчезна, за да вземе следващата поръчка. Харди вдигна глава и огледа помещението.
— Виж конференцията.
— Знам. Дойдоха тук няколко минути след мен. Не мисля, че има рожден ден.
Харди погледна натам и отново забеляза напрежението около масата.
— Може би просто не са толкова ентусиазирани, колкото сме ние за специалитета.
— Това са нашите момчета, нали така? Искам да кажа, които се занимават със случая.
— Скиф и Брако, да.
— Може би са се издънили.
— Най-вероятно имат още поне десет други случая, но винаги можем да се надяваме.
Водата пристигна — две халби с кубчета лед — и Харди отпи от своята.
— Е, как се оправяш със списъка ни?
— Бавно — отвърна Хънт. — Но бяхме прави за това, че целият персонал е знаел и участвал. Те наистина, ама наистина не искат да разговарят с истинските ченгета.
— Още ли продават от заведението?
— Не би ме изненадало. Въпреки че надали го правят на нивото на Дилън.
— Е, кой? Новият управител?
— Руиз. Точен тип. Но той казва, че имало човек на име Пако, който се оплаквал от Дилън, докато Левън е бил там, може би две седмици преди да бъде убит.
Харди седна изправено.
— И двамата са били там, Дилън и Левън?
— О, да. Доста често, поне всеки път, когато Левън е идвал да си вземе стоката.
— Е, ето ти го.
— С изключение на това, че няма Пако в списъка. Помолих Руиз да се оглежда за него, ако дойде отново, но той каза, че не го е виждал от големия ден насам. И, разбира се, би могъл да си измисля всичко това.
— Естествено.
Харди хвърли още един бърз поглед към масата на Глицки и хората там — точно толкова жизнерадостни, колкото и последния път.
— Днес сутринта си поговорих с твоя човек Крейг, да знаеш.
— Знам. Обади ми се. Може ли да ти помогне с нещо?
— Ами засега успя да каже, че Мая е била при Левън, но не и вътре в апартамента му. Така че, ако ми потрябва за нещо на свидетелската скамейка, няма да успее да нанесе много щети с тези показания.
— Всъщност може би е малко по-добре от това. По начина, по който ми звучи на мен, тя тъкмо е отишла там и не е могла да влезе, а не както излизаше обратното, че тъкмо е излизала.
— Голяма разлика — промърмори Харди.
— Без майтап. — Уайът се поколеба за секунда. — Но как ти се стори той?
— Кой, Крейг? Добре. Защо?
Хънт вдигна рамене.
— Той и Тамара скъсаха. Мисля, че има малко проблеми. Но казваш, че е бил добре?
— Стори ми се добре.
— Хубаво. Просто проверявам кученцата.
Хънт повъртя чашата си в мокрия кръг, който бе оставила на масата.
— Май разполагам и с нещо друго. Всъщност на Джина й хрумна, докато говорех за нещо друго. Ако има някакво значение.