Тялото й леко залитна. Но не последваха думи.
— Какво беше, Мая? Знаеше кой я е блъснал и не каза на полицията? Твоята кола ли им беше заела?
Устата й увисна, а очите й заприличаха на стъклени.
— Била си там, нали, Мая? В колата с тях.
Харди внезапно почувства собствената си глава натежала, когато вероятната реалност го удари.
— Не — каза. — Ти си била шофьорът.
За един дълъг момент тя го гледа, сякаш той бе нейният палач, след което тих звук се изтръгна от гърлото й. Главата й се отпусна, а раменете й започнаха да треперят.
Сълзите й се разплискаха като дъждовни капки на пода между стъпалата й.
Мая вече се бе поуспокоила след плача и съвсем малко следи от него бяха останали по лицето й.
— Това, което има значение, е, че никой от семейството не трябва да знае. Което означава никой изобщо, защото който и да разбере, ще им каже. — Тя изпусна треперлива въздишка. — Ти как разбра?
— Съдба — отвърна Харди. — Моят следовател е споменал Тес Гранат и теб на приятелката си в едно и също изречение и ето ти го. Пазела си това в тайна сама през цялото време?
— Разбира се. Трябваше. — След това ръката й бързо се озова на крака му. — И ти също не можеш да кажеш на никого. Никога.
— Не, знам това. Няма нужда да се тревожиш. — Той се поколеба. — Но може би ти би могла.
Мая го погледна измъчено.
— Ако мислиш така — рече, — не разбираш семейството ми изобщо. Или мен. Или нищо от това, което се случва.
— Ами съпругът ти?
— Да му кажа, че съм убийца? Да му кажа, че майката на децата му е детеубийца?
Харди се поизправи, гърбът му беше плътно опрян до стената на килията.
— Прекалено си строга към себе си, Мая. Било е много отдавна.
Тя поклати глава.
— Беше вчера. Беше тази сутрин. Сега е, в този момент, за бога. Не разбираш ли? Убих я. Сестрата на майка ми. Сестрата на Кати и нероденото й дете. Любимката на всички.
— Било е инцидент.
— Бях напушена и пияна. И двете. Заредена. Беше убийство.
— И никога няма да си простиш за това.
— Защо ми е? Направих го. Ти би ли си простил?
— Не зная, да ти кажа честно. Може би след цялото това време щях да се изкуша да започна да опитвам.
— Времето не го е заличило.
— Можеше и така да стане, ако беше споделила товара с някого. Ако бе казала на някого. Може би ти трябва опрощение на греховете.
— Моля се за него всеки ден.
— Няма да дойде без някакво признание.
— Какво? Сега и свещеник ли стана?
— Далече съм от там — отвърна Харди. — Просто приятел грешник като теб самата. Но съм отглеждан като католик. Повярвай ми, знам как сработват нещата, когато искаш прошка.
— Някога убивал ли си някого?
Харди кимна.
— Бях във Виетнам. Убих много хора.
Включително и не само във Виетнам, помисли си той, но и жертвите на ужасяващата престрелка, от която беше част, тук, в Сан Франциско, резултатите от която направляваха кариерата му и емоционалната му стабилност през следващите три или четири години. Така че, да, той бе убил своя дял от хора. И също беше пазил своя дял тайни. Но Франи, децата му, Глицки, Роук — всички те знаеха какво бе направил, бяха минавали през последствията заедно с него и всичко това му бе помогнало.
Мая поклати глава.
— Виетнам е било убийство на война.
— Какво? Казваш го все едно това не се брои? А аз го почувствах така, сякаш се броеше, повярвай ми. Знам, че се броеше за семействата на жертвите. Знам, че се броеше и за мен. — Той си пое дъх. — Исках да кажа само, че според мен пазенето на тази тайна вече те е наранило достатъчно. Погледни каква сила е дала на Дилън Воглър.
— Мразех този човек.
— Мога да си представя. Беше ли в колата с теб?
Тя кимна.
— Беше неговата кола. Нямаше връзка с мен. Той просто я изми и после никога не каза на никого. Копелето.
— Кога започна изнудването?
— Не преди да излезе от затвора, но точно след това. Не можеше да си намери друга работа, въпреки че не мисля и че се е опитвал особено. Намери ме и ми напомни колко много съм му задължена заради мълчанието му.
— Схванах — кимна Харди.
— Не зная дали е така. Не зная дали някой може да разбере. — Брадичката й падна рязко надолу, като кукла на конци. — Никога не свършва. Един постоянен товар.