— На тавана е — каза тя. — Там я отглежда.
Дебра Скиф тръгна по стълбището и се провря през малката пролука в горната част на стената на килера, след което се изправи в топла и влажна стая, окъпана в инфрачервена светлина. Откри ключа за осветлението до пролуката и го натисна, след което подхвърли през рамо на Даръл, които се качваше по стъпалата на стълбището зад нея:
— Просто няма да повярваш.
Брако промуши глава през отвора.
— Леле майчице — възкликна той.
Таванското помещение, което се простираше върху цялата плоча, беше пълно с растения в различна степен на растеж — от току-що поникнали, едва подали се стъбълца в кутии от твърд картон до напълно пораснали, почти два метра високи растения, засадени в сандъци. Въздухът бе изпълнен със смолистият аромат на марихуана.
Инспекторът влезе през отвора и докато се изправяше до партньора си, вдъхна дълбоко. Спогледаха се учудено и най-сетне той изпусна дъха си.
— Уау.
— Ти го каза — отговори Скиф. — Колко струва това?
— Десет хилядарки на кило, нали? Поне приблизително. — Той се обърна и огледа помещението, като обърна внимание и на нишите в далечните ъгли. — А тук има цяла джунгла.
Брако се приближи до едно от близките високи растения, протегна се и хвана една от тежките и лепкави пъпки, след което я стисна между палеца и показалеца си. Помириса ръката си.
— Не че някога съм пробвал такива неща, Дебра, и, разбира се, не искам да бъдем прекалено технични, но ограниченият ми опит ми подсказва, че това е една адски добра стока.
5.
Първото нещо, което Брако направи в понеделник сутринта, бе да почука на вратата на кабинета на лейтенант Глицки на петия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.
— Отворено е.
Брако завъртя дръжката, след което бутна вратата.
— Всъщност не беше.
Глицки — мъж с едър кокал, нос подобен на брадва, стар белег между устните и сивееща коса, седеше в полумрак — лампите в стаята бяха загасени и щорите спуснати. Лактите му почиваха на празното му бюро, а ръцете му покриваха устата. Дори когато половината му застрашителен лицеви арсенал беше покрит, и само очите на Глицки можеха да свършат работа — те проблясваха като догарящи въглища, прозорец към душата му, обявявайки на всеки заинтересован, че там вътре е наистина страшно.
Днес тези очи спряха Брако на място.
— Добре ли си, Ейб?
Глицки не помръдна нито мускул, все още говорейки зад ръцете си.
— Добре съм. С какво мога да ти помогна, Даръл?
— Може ли да вляза?
— Ти вече си влязъл.
Брако стоеше с ръка върху дръжката на вратата.
— Ако моментът е неподходящ…
— Казах ти, че няма проблем. Светни лампите, ако искаш.
— Да, сър — той се протегна към ключа и стаята се изпълни със светлина.
Глицки не помръдна. Най-сетне очите му се раздвижиха и срещнаха погледа на Брако.
— По всяко време — каза той. — Когато ти е удобно.
В офиса имаше няколко сгъваеми стола, отворени срещу бюрото на Глицки и още няколко, подпрени на стената под дъската за течащи разследвания на убийства. Брако взе най-близкия и седна отгоре, изваждайки сгънат лист хартия от един от горните си джобове.
— Ами, сър — започна той, — не знам колко точно сте чули засега, но имахме стрелба на Хейт в събота сутринта.
— Воглър.
— Именно. Ние с Дебра го поехме и аз пристигнах там към седем и трийсет и нямаше къде да паркирам, затова спрях на Ашбъри…
— И ти лепнаха глоба.
— Да, сър. Отново. — Той се размърда напред в стола си и постави листчето с глобата върху бюрото. — Там е работата, че някой трябва да говори с тях и да ги накара вече да престанат с тези шибани простотии.
Глицки свали ръцете си, на устните му се изписа израз на отвращение.
Брако, чийто ментор беше Глицки в първите му седмици на служба в „Убийства“, знаеше за омразата на лейтенанта към псувни и ругатни не по-зле от всеки друг в управлението и се поправи:
— Знаете какво имах предвид.
Раменете На Глицки се вдигнаха и отпуснаха.
— Колко стават с тази?
— За мене? Шест или седем за тази година. Някои от другите момчета може да имат и повече. Реших, че трябва да говоря с вас.
Глицки преплете пръсти на бюрото пред себе си.
— Мислиш ли, че това е важно?
— Да, сър. Мисля. Стига толкова.
Глицки кимна.