— Не обичам да натяквам, Мая, така че ще го кажа само още един път. Можеш да кажеш истината. Можеш поне да допуснеш Джоуел до себе си. Стоял е до теб през цялото това време и сега може би си мисли, че си убила някого. Той те обича. Може да се справи.
Тя скръсти ръце пред гърдите си, прегърби се и започна да се люлее на бетонния ръб.
— Господи, Господи, Господи.
— Всичко е наред, Мая. Всичко е наред.
— Не. Не, не е наред. — Минаха няколко секунди, през които тя забави движенията си и най-накрая застана мирно. — Човек би си помислил, че ще съм подготвена за това. Искам да кажа, че това е великият мит, с които съм била отгледана и възпитана.
— Кой по-точно?
— Ева. Райската градина. Дървото на знанието за доброто и злото. Това беше всичко за мен, когато срещнах Дилън. Той беше змията, толкова привлекателен, толкова по-мъдър, така си мислех. Готов да опита всичко, нали знаеш, само заради преживяването от него. „Ето, опитай от това.“ И аз бях това дете, което никога не бе правило нищо, което беше просто… толкова наивно и глупаво. И знаеш ли кое беше истинската глупост?
— Кое?
— Бях наистина щастлива. — Тя погледна към Харди, търсейки следи по лицето му, че въобще е разбрал нещо. — Искам да кажа преди Дилън. Бях щастлив човек, добър човек. Но след това той започна да ме предизвиква и да ме разпитва за всичко, за това коя бях. „Как можеш да знаеш, че си толкова щастлива, колкото е възможно, без дори да си опитала някакво преживяване извън кутията на своя добре подреден малък живот? Може би просто се боиш да откриеш за какво става дума в истинския живот? И ако случаят ти е такъв, то тогава всичкото това така наречено щастие е просто страх и измама, нали така?“ — Очите й умоляваха Харди. — Как съм могла да не видя какво е правел?
— Било е изкушение, затова — отвърна Харди. — Ако е някаква утеха, съмнявам се, че и Ева е разбирала какво я чака, също като теб. Тя просто е искала знанието, да опита забранения плод.
— Една малка хапка. Това е всичко, което исках. Просто да разбера.
— Първородният грях — отбеляза Харди. — Е, ти не си първата, която го е извършила, нали? От край време е така. Някои биха казали, че това си е нормалното човешко състояние.
— Но не беше каквото очаквах.
— Не — отвърна Харди, — предполагам, че не е било.
— Това е ужасното нещо. И след това Тес. — Гласът й отново се пречупи. — Ако можех да си върна онези дни. Онзи ден.
Фразата на Джон Грийнлиф се повъртя в съзнанието на Харди — „От всички тъжни думи на езика или перото, най-тъжните са тези: а можеше да бъде“. Но той само обгърна с ръка раменете на клиентката си и я придърпа за момент към себе си.
— Все още имаш много дни пред себе си, Мая. По-добри. Обещавам ти.
Изведнъж приставът почука от страната на съдебната зала и отвори свързващата врата. Разпознавайки обичайната за тази стая картинка — заподозрян, изцеден от емоции, с почти обезобразено лице, подуто и зачервено от плач, — той пристъпи в стаичката и се наведе към Харди, питайки го с неочаквана загриженост:
— Всичко наред ли е, сър?
— Ако можете да ни дадете още няколко минути, ще ви бъда много благодарен — отвърна Харди. — И може би малко хартиени салфетки.
31.
Стайър гледаше надолу към Седма улица от прозореца на офиса на Кларънс Джакман, който се намираше на третия етаж.
— Сигурно се ебаваш с мен.
Джакман, черен мъж, висок един и деветдесет и пет, тази сутрин бе изсумтял от удоволствие, когато кантарът в банята му не успя да подмине обичайните сто двайсет и два килограма. Както винаги, той бе облечен в елегантен и добре скроен тъмен костюм, бяла риза и тъмносиня рипсена вратовръзка. Като пренебрегна псувните на Стайър, той заговори със своя внушителен, но тих глас:
— Трябваше да ти бъде казано незабавно. Изтъкни го пред Мариан и включи жената в списъка си със свидетели.
Стайър се обърна.
— Разбира се. Нямам друго за правене всъщност. — Той поклати глава с отвращение. — Скиф ли беше?
— Очевидно, въпреки че Брако казва, че е също толкова отговорен.
Още едно презрително поклащане на глава.
— Ченгета. Какво си е мислела?
— Наистина вярвам, че е мислела, че е незначително. Жената изглеждала изкуфяла. Скиф не е мислела, че ще искаш някакви вероятно неверни обикновени детайли да объркват историята ти.
— Не ми пука за историята ми, Кларънс. Построявам случая си от всякаква история, с която ми се наложи да работя. Ако има противоречивост… но, по дяволите, ти знаеш всичко това. И не би било проблем, ако го бях казал. Сега изглежда сякаш сме го покривали.