— Стайър ще твърди, че не се е случило и точка. Дори ще използва собствените ти аргументи, че няма доказателство. Няма втора гилза, втори куршум, нищо. Не се е случило. Било е ехо от първоначалната стрелба.
— Да. Точно. Зная. Но нека се престорим за минута.
— Добре. Какво виждаш?
— Трябва да е имало два пистолета.
— Два?
Харди, развълнуван, остави пръчиците за хранене.
— Който и да е отишъл да застреля Дилън, е имал собствено оръжие и е знаел, че и Дилън има, затова първо го е държал на прицел за неговото оръжие.
— Защо? Защо просто не го е гръмнал, бум?
— Познавал го е. Може би първо си е помислил, че могат да се разберат и с добро, независимо от различията си. Може би Дилън се е опитал да го разсее някак.
— Значи са имали уговорена среща? И с Мая ли?
Харди поклати глава.
— Това още не мога да го разбера. Как тази жена, тази, с която си се видял днес…
— Лори.
— Точно. Как ще се представи на скамейката?
— Доста добре, бих казал. Искрена и умна. Знаеше точното време на изстрелите и помнеше деня и датата дори и след цялото това време. Тя не е глупава, Диз.
— Е, какво има тогава? Да не би Стайър просто да не й е повярвал? Искам да кажа, защо просто я е оставил вместо да се опита да намери начин да обясни историята й? И между другото, тя не е кой знае колко сложна за обяснение, както ти току-що направи преди минута.
— Може да не е знаел за нея.
— До кога? — Тогава Харди посочи с пръст в заведението, припомняйки си напрегнатото множество, което се бе насъбрало по обяд при Лу. Глицки, Джакман и инспекторите. — Може би до днес на обяд, а?
— Ако трябва да бъда честен, и на мен ми мина същото през ума.
— Това може и да проработи — рече Харди. — За присъдата, искам да кажа.
Хънт хапна една скарида.
— Би могло — рече той, след което попита: — Има ли нещо друго? Освен присъдата?
— Има въпроса кой наистина го е извършил, Уайът. Ако не е била Мая. И ако е имало два пистолета…
Идеята накара Хънт да се облегне удобно в стола си.
— Ами — започна той и се загледа през прозореца към мъгливата улица, — Уес се кълне, че това никога не се случва в истинския живот.
— Зная. Ще бъде съсипан, но и преди е грешил.
След минута, обръщайки се отново към Харди, Хънт подпря лакти на масата.
— Но както и да е, ами другото нещо? Умирам от любопитство какво си научил.
— Какво друго нещо?
— Тес Гранат? Шофьора беглец? Проверих го в гугъл преди обяд.
— Да благодарим на Бога за гугъл — каза Харди, като наистина му се искаше Хънт да не повдига този въпрос отново. — Всичко, което някога се е случвало, е там.
— С изключение на Дилън Воглър. Поне не и ранните години от живота му. И като не броим времето точно след като е бил убит, което би трябвало да е някаква утеха, която гугъл дава посмъртно, въпреки че тъй като вече е бил мъртъв, може би не му е била от полза. Въпреки че, за да бъдем честни, мисля, че той е единственото човешко същество, което гугъл не е открило и картотекирало.
— Ти си погледнал?
— Диз. Гугъл е половината част от живота ми, може би дори три четвърти. Там поглеждаш първо. Което ни връща обратно на Тес Гранат, която е била много истинска и много картотекирана. Та, какво откри?
Харди вдигна чашата си с чай.
— Нищо.
— Нищо? Тя не е искала да каже или какво? Дори и да не е била въвлечена, би трябвало да е знаела поне.
Харди виждаше, че няма какво да направи, освен да си признае.
— Беше поверителен разговор между адвокат и клиент, Уайът. Не мога да го обсъждам.
Хънт се усмихна криво.
— Диз. Пич. Аз съм твоят детектив. Покрит съм с поверителност.
— Е, само защото мога да ти кажа, не означава, че трябва да го направя. — Харди постави чашата си обратно на масата и продължи: — Но слушай, не зная дали така или иначе това ще ни трябва. Тази Лори Брадфорд, както казах, може да успее да постигне всичко сама. Трябва да й връчим призовка за свидетел по делото.
— Като наш свидетел?
— Абсолютно. И то светкавично.
Хънт извади малък бележник от джоба на сакото си и си записа нещо.