— Зная. Предполагам, че просто се видиотявам.
— Не толкова видиотена. — Той я целуна. — Но наистина, наистина сладка, особено когато си така разстроена.
Тя се намуси и поклати глава.
— Не се чувствам сладка.
— Обзалагам се, че мога да оправя това за около пет минути.
Джанси се вторачи в прозореца зад него, в тъмнината отвън.
— Той нито веднъж не ме попита за нас. Изобщо — рече.
— Да, защото не става дума за теб и мен. Става дума за Мая, която е убила Дилън, и помагането на прокурора да го докаже. За това е всичко.
— Наистина ли си сигурен?
— Абсолютно, скъпа. Напълно убеден.
Руиз мислеше, че ще бъде просто безотговорно, след като бяха нагласили програмата и тя вървеше гладко, да зареже бизнеса само защото Дилън вече го нямаше заедно със стабилния му източник на качествена трева. Не беше вероятно за другите дългогодишни служители в заведението да си намерят друга работа, чиито месечни бонуси дори да се доближават до това, което получаваха от Дилън тук за лоялността и съдействието им, и Руиз бе готов почти веднага да се намеси, след като напрежението около убийството малко спаднеше.
Сега, почти в полунощ, Руиз седеше в десетгодишното си камаро и минаваше през една дълга пътека в парка „Голдън Гейт“ при Мейсоник, по пътя за вечерната си среща с новия снабдител — всъщност негов стар приятел, Джейми Гутиерез, но кой да знае, че продава трева, преди да разпиташ наоколо? — за да вземе малко стока за предстоящата седмица. Срещата винаги се правеше във вторник вечер и по-рано Джейми му бе оставил текстово съобщение на мобилния с вечно различния адрес, точно както обичайно.
Така че Руиз затвори „Бей Бийнс Уест“ в десет часа и мина през апартамента си на Парнас, откъдето взе осем хиляди долара в брой, които знаеше, че са твърде голяма сума, за да разнасяш със себе си обичайно, но срещата се правеше веднъж седмично и нямаше как. Също така взе и стария барабанен револвер с шест патрона, който точно Джейми му бе продал, след като направиха първите две сделки, и който изглеждаше така, сякаш щеше да работи безотказно и занапред.
Разбира се, Руиз знаеше, че притежанието на оръжие не бе докарало нищо добро на Дилън, но това беше, защото с времето той бе станал прекалено самоуверен. Всички в „Бей Бийнс Уест“ знаеха къде го държи, когато е на работа, и че го слага във вътрешния джоб на якето си, когато носеше или стока, или пари, или и двете. И той наистина беше такъв доверчив човек. Изкарваше много пари, раздаваше голяма част от тях, истинска душичка.
Руиз бе по-умен. Никой в заведението дори не знаеше за този пистолет. Или за това кога носеше пари. И особено, кога или къде продаваше стоката.
Въпреки че, налагаше се да признае, това бе сферата на бизнеса, където Дилън бе демонстрирал талант за организация и контрол, и Руиз планираше да подражава на този модел, стига веднъж да стигнеше някакво по-високо ниво, на което да може да си позволи да развива стоката в по-големи количества, както Дилън бе направил на тавана си. Което значеше, че на Дилън не му се е налагало да ходи на тези седмични размени, които винаги изглеждаха рисковани. На него не му се бе налагало да купува, той само продаваше и това правеше нещата толкова по-чисти.
Дори след всичките им години заедно Руиз така и не бе успял да разбере къде държеше парите във или около заведението. Никой никога не знаеше кога ще има стока в себе си, нито кога ще си тръгне с пари, а той трябва да го беше правил много пъти.
Така че поуката, която трябваше да си вземе от това, бе — дръж всичките си маневри за себе си, точно както бе правил Дилън. Това, за което трябваше да се озърта обаче, беше някой от другите служители в „Бей Бийнс Уест“ да не реши, че може той да поеме, ако Руиз изчезне. Точно както Руиз обмисляше досега. Дилън никога не бе обмислял такава възможност, или поне никога не бе показвал, че я е обмислял.
Но както и да е, времената се менят. Животът на хората също.
И сега в неговия живот Руиз паркира на Търк до Дивисадеро — целият район бе потънал в мрак, тъй като този квартал, точно до Филмор, обичайно бе пренебрегван от Отдела по благоустройството. Уличните лампи не бяха най-големият приоритет тук — и дори бе трудно да се каже дали изобщо имаше други обществени приоритети.
Като заключи колата и провери дали някой не се разхожда наоколо — нямаше никого, — Руиз чу силен хип-хоп от съседната пресечка. Вятърът бе лек, но много студен и той вдигна анорака върху брадичката си с ръце в джобовете, едната около пистолета, а другата около парите. Оглеждаше вратите по улицата, докато не стигна до точния адрес и спря.