Беше стара кооперация на четири етажа. Стълбището едва се виждаше под козирката с луминесцентни лампи, пожълтели от старост и занемареност. Руиз пробва входната врата. Беше отворено.
Огромна сива котка седеше в котешка тоалетна точно под пощенските кутии и от миризмата Руиз реши, че е малко вероятно тя да е единственото животно, което облекчава нуждите си тук. Може би дори и някои хора.
Той търсеше апартамент 3Ф, така че натисна бутона на асансьора за един човек, но той не светна. Руиз изчака едва двайсет секунди, преди да се откаже и да се обърне към стълбите. Вторият етаж бе още по-слабо осветен и от стълбището отпред, но учудващо и за негово успокоение, на третия беше по-светло. Изпотен от нерви и от изкачването на стълбите — трябваше да започне да отглежда собствена градина, — излезе на етажа и стигна до апартамент 3Ф, където почука първо два пъти, а след това веднъж.
Шпионски тъпотии. Той се подсмихна. Колко нелепо.
След секунда вратата се отвори и ето го Джейми, щастлив както винаги, поздравиха се с „дай пет“ весело, без грижа на света. Руиз погледна за последен път към фоайето, след което влезе вътре и Джейми затвори вратата зад гърба му и заключи със секретната ключалка.
Подходящ апартамент, макар и доста малък — може би на някоя от приятелките на Джейми. Дневна, хол, кухня. Обзаведени бедно, но не и зле. С вкус.
Обичайният им протокол беше да изпият по бира или две и да наваксат, да разменят парите и стоката, да се уверят, че всичко остава същото за идната седмица, да си кажат довиждане и точно това направиха и сега. Цялата процедура отне най-много двайсет минути.
И след това се разделяха. Свалиха веригата на вратата и започнаха да я отварят, когато видяха пред себе си двама мъже, които бяха стояли отвън и сега ги избутваха навътре. Големи мъже, всеки с пистолет в ръката, пистолетите — с удължение на цевта. Но те не ги избутаха много — може би една или две крачки.
Преди да открият огън.
34.
— Знам, че си буден. Вдигни.
Навън бе още тъмно, пет и четирийсет и две, и Харди пиеше сутрешното си кафе и четеше във вестника за вчерашното си представяне в съда, когато Джанси Тикнър въвлече клиентката му в дългогодишна и, той бе сигурен в това, напълно измислена афера с Дилън Воглър. Не за пръв път — и въпреки че вече имаше някои недостатъчни отговори — той се питаше защо тя лъжесвидетелстваше така упорито и дали би имало смисъл да я призове отново на свидетелската скамейка и да я изтормози.
Но когато чу гласа на Глицки, той остави тези мисли да отлетят, пресегна се и грабна слушалката.
— В моя край не наричаме това приличен час.
— По средата на дело си. Знам, че си буден.
— Франи няма дело.
— Не съм се обадил на онзи телефон.
— Имаш всички отговори.
— Налага ми се. Аз съм ченге. Хората разчитат на мен.
— Всъщност се радвам, че се обади. Щях да обсъждам с теб нещо за Лори Брадфорд днес.
— Предположих, че ще го направиш някой ден, но не затова се обаждам. Знаеш ли кой е Еухенио Руиз?
— Защо ме питаш?
— Диз. Не си играй игрички с мен, моля те. Разбира се, че знаеш кой е, нали?
— „Бей Бийнс Уест“. Новият управител.
— Точно така. Като изключим, че сега е новият мъртъв управител.
— О, Боже, бедният Еухенио.
— Не знам, Мая. Може би не чак толкова беден.
— Какво означава това? — попита го тя. Седяха един до друг в малката остъклена стая за посещение на адвокати. Все още беше малко преди осем сутринта. — Освен, че след това сега определено затваряме заведението. Трябваше да го направим преди, но Джоуел искаше да отстоява позиции пред Глас. Значи ми казваш, че са продължили да продават дрога от там.
— Така изглежда. Поне Еухенио е продавал. — Харди сви рамене. Това определено беше най-важният въпрос за деня, ако не и най-неочакваният. — Дилън е бил построил цялата система вече и най-вероятно всички, които работят там, са я знаели. Звучи логично някой да е продължил търговията.
— Имат ли някакви заподозрени? За това кой може да го е застрелял?
— Не. Много е рано още.
— Надявам се Джоуел да има алиби. Ако беше разбрал, че Еухенио е продавал след всичко, през което минахме, сигурно би го убил.