— Нека не споменаваме това пред никой, става ли? Но не е бил Джоуел, дори и без алиби. Имаше куршуми с два различни калибъра, така че изглежда като че ли е имало двама стрелци. Всъщност изглежда точно като класическо ограбване на дрогата. Някой е проследил някой друг до мястото, където дрогата и парите си сменят притежателите, и просто е гърмял на воля.
— И това се случва заради марихуана?
— Всеки ден, Мая. Всеки ден.
— Струва ми се толкова странно. Помниш ли, когато бяхме по-млади?
— Аз не съм бил млад, когато ти си била, но разбирам за какво говориш.
— Толкова ми е трудно да си го представя. Искам да кажа, че малко трева беше нищо, въобще нищо особено, а сега тези хора умират заради нея.
— Незаконно е. Така че все едно е алкохол по време на сухия режим.
— Би трябвало просто да я легализират.
— Това е различна тема на разговор, която ще се радвам да обсъдим с теб някой ден. Но нека не повдигаме този въпрос, когато си на скамейката. Става ли?
Коментарът явно я обиди.
— Не съм глупава, Диз.
— Изобщо не си го и помислям, Мая. — Той бутна стола си малко назад от масата и кръстоса крака. — Но ти ме попита какво е значело убийството на Руиз за нас. Би ми се искало да се преструвам, че Браун или може би Стайър ще види това като следващата стъпка във война за територия, която е започнала с Дилън и Левън, и такава, в която ти просто няма как да си била въвлечена, и ще решат, че цялото това преследване и целият процес е грешка и ще те освободят. Но за съжаление, това няма да се случи, не и след милион години.
— И? Какво остава?
— Остава някакъв тип на име Пако, който Еухенио може би можеше да разпознае, но сега определено няма да може.
— Пако?
— Говори ли ти нещо?
— Ами всъщност, да.
Харди седна в стола си удобно с тръпка на изненада и удоволствие.
— Кажи ми, че го познаваш, знаеш къде живее и можеш да го разпознаеш.
Тя прехапа устни.
— Никое от гореизброените, опасявам се. Но знам това име. Той беше приятел на Дилън. И на Левън, ако става дума.
— Които сега са мъртъвци, нали забелязваш. Кога ги е познавал Пако? В университета?
Мая кимна.
— Горе-долу по това време. Очевидно са били нещо като група, преди аз да стана част от нея. Нали знаеш, Дилън и приятелчетата му, които все вършеха онези опасни работи. И този легендарен тил на име Пако.
— И какво се е случило с него? Никога ли не си го срещала?
— Не. Той уж беше изчезнал до момента, в които аз се появих.
— Напуснал училището, преместен, какво?
— Нямам идея всъщност. Може би дори не е бил в нашето училище, ами просто е висял с тях. Обаче, да знаеш, почти сигурна съм, че Пако не беше истинското му име. Беше по-скоро като псевдоним. Понякога имам чувството, че е някой, когото всички познавахме. Може би все още го познаваме и се виждаме с него. Беше типично за Дилън да го обвие в мистерия и да е единственият, който пази голямата тайна. Да ти звучи познато?
— Мислиш, че Дилън може би е изнудвал и него?
— Не зная. Малко се съмнявам.
— Защо?
— Ами първо, мисля, че не е имал нужда. Имаше мен. И второ, ако нямаш насреща си слаб и смазан от вина човек, изнудването може да бъде малко опасно. Искам да кажа, че е по-добре да познаваш жертвата си. Рискуваш да разкриеш грешното нещо за грешния човек и той просто казва: „Мм, не. Мисля, че по-скоро ще те пречукам.“ Разбираш ли ме?
— Напълно. А Пако не е бил слаб или смазан от вина?
— Очевидно не. Грубостта и издръжливостта му бяха това, с което бе станал толкова легендарен. Беше истински играч. Излизал е с Дилън и Левън, както по-късно правех и аз, но… е, не е бездействал. Чувала съм, че уж веднъж нападнали някакъв магазин за алкохол, продавачът им извадил оръжие и Пако го убил.
— Това е бил друг обир, не онзи, за който са арестували Дилън и Левън?
— Да. Преди дори още да съм се била запознала с тях. Но когато Дилън ми разказа това, помислих, че просто се фука, накара го да звучи, сякаш са били от онзи тип романтични жребци, които обират разни места, от типа на Робин Худ, момчета, които са взимали парите от тези магазини за алкохол, и са купували нашата трева с тях, която после деляха с всички. Как въобще съм се забъркала с хора като тях? Не мога да проумея как е станало.
— Ти обира ли магазини с тях?
— Никога не съм го правила, но всичко, което знам, е, че Дилън никога повече не искаше да използва пистолет след Пако. Каза, че човек не можел да предвиди какво може да се случи и че не искал още една грешка.