— Горе-долу седемдесет. Може да отнеме няколко дни.
— И какво е правил, продавал е стоката от заведението?
— Такава е теорията. Той се е занимавал със заведението и само той се е грижел за него, така изглежда.
— Но не го е притежавал?
— Не. Собственик е Мая Таунсхенд. Ще говорим с нея днес, да видим какво знае, но хората от персонала твърдят, че не я познават и никога не е идвала в заведението.
— Ако е продавал на седемдесет човека, може би цялата работа е, че продава на определена територия.
— Може и така да се окаже. О, и последно, но не по важност, Воглър има досие. Обир през деветдесет и шеста. Джанси твърди, че той само е карал и дори не е знаел какво са правели приятелите му, но аз открих досието и определено не е бил света вода ненапита. Оставили са го да пледира за нещо по-дребно, но ако ме питаш, вече е бил достатъчно навътре в нещата, просто този път късметът му е изневерил.
Глицки прие тази информация мълчаливо. След минута, намръщен от усилието да взема участие, той погледна към Брако.
— А пистолетът на улицата, при Воглър?
— Нямам идея, Ейб, или поне не друга, освен че може би това е оръжието на убийството.
— Може би? Не са ли му направили балистична експертиза?
— Разбира се, че са. Но това е нашият стар приятел Глок с шест патрона. Куршумът отговаря на пистолета, който намерихме. По гилзата няма достатъчно следи за положително идентифициране. Но разполагаме с един Глок .40, от който е стреляно, с един куршум от Глок .40 и с една гилза от Глок .40. И проверяваме регистрациите днес. Има номер.
— Чудесата май нямат край?
— Е, ще видим. — Брако седна отново на сгъваемия стол. — Та, както казвах, много неща могат да прецакат алибито на Джанси, но ако издържи — пак ще сме в начална позиция.
Глицки кимаше и кимаше.
— Сър — започна Брако, — всичко наред ли е?
Ейб помълча отнесено известно време, след това спря поглед на инспектора.
— Наред е — каза. — Всичко е наред.
Студиото на двайсет и шест годишния Робърт Трип представляваше стая във формата на тесен правоъгълник, около десет на петнайсет, залепена за едната страна на гаража. В него имаше облицован тезгях, върху който в дървена поставка се разполагаше касапската колекция от ножове, типична за всеки сериозен готвач — всеки прорез, запълнен с висок клас прибори — нож за дялкане, за обезкостяване, ножове за филе във всевъзможни размери, впечатляващ сатър и точило. Също така имаше мивка и печка с четири газови котлона. Малка душ-мивка и тоалетна в единия ъгъл.
Беше облепил стените с уголемени цветни изображения на детайли от човешкото тяло от медицинската му литература. Двойното легло бе спретнато оправено. Телевизор с плосък екран стоеше на рафт на „Гудуил“ под лавици на „Икеа“, изпълнени с дискове, списания, книги и няколко сгънати дрехи. Едно доста използвано колело висеше от тавана.
Беше малко след два следобед и с предвидимата за Сан Франциско непостоянност на времето, жегата от уикенда бе заменена с арктическа вълна. Спускаше се лека мъгла точно когато Скиф и Брако спираха отпред на улицата.
Сега двамата инспектори седяха срещу Трип, облечен в медицинското си работно облекло, на масата пред самотния прозорец, който гледаше към малък заден двор без трева, ограден със стара кафява ограда.
— Мелачката за боклуци се беше задръстила — заяви Трип. — Вече ви го казах веднъж.
— И ние ти вярваме — отвърна Брако. — Опитваме се да разберем кога точно се е случило, това е. Ти каза, че си бил там в шест и трийсет, нали?
— Горе-долу тогава. Навън беше все още тъмно, така че няма как да е било много по-късно.
Скиф, седнала до масата с кръстосани един върху друг крака, се наклони малко напред.
— И Джанси не се притеснява да те потърси в такъв час?
Младият мъж повдигна рамене и пак ги отпусна. Наболата брада затъмняваше бузите му, а кръвясалите му кафяви очи показваха, че скоро не се е наспивал нормално; тази комбинация прибавяше няколко години към иначе младото му лице.
— Вече бях станал и учех. Това е всичко, което правя. Всеки час, в който съм буден, уча. Както и да е, тя сигурно е видяла, че лампите светят.
— И не е могла да оправи мелачката сама? — попита Брако.
Той отново сви рамене. Това изглежда беше обичайното му маниерничене.
— Бен? Нали познавате Бен? Детето й? Болеше го корем. Той я събудил и й казал, че има проблем точно след като баща му излязъл за работа. Опитвал се е да измие чиниите, които са били оставили в мивката, или нещо такова и тогава тя преляла, а той оставил водата да тече. Мястото беше кочина. Хлапето не приличаше на нищо. — Младежът се усмихна. — Беше една доста мръсна сутрин. Джанси бе леко откачила. И това е всичко.