— Да.
— Но няма стандарт в индустрията, който да определя коя е приемливата толерантност към грешки за анализи на заведения за кафе, нали така? Не и за това конкретно сравнение?
— Правилно.
— Сега бихте ли могли да поясните за журито, и след въпросите, които ви зададох, колко висока може да бъде толерантността към грешки на анализ като този, с различна плътност на зърната и различна сила на различните кафени напитки?
— Не зная дали бих могъл да кажа.
— Десет процента? Двайсет?
Зад него Стайър се изправи, за да възрази.
— Тормози свидетеля, Ваша чест.
— Не, ще го разреша — отсъди Браун. — Отхвърля се.
Харди веднага зададе въпроса си отново:
— Толерантността към грешки, господин Шермър? Може ли да бъде, например, двайсет процента?
— Да. Да, предполагам, че би могла.
— Всъщност след като няма стандарт в индустрията за тази толерантност към грешки за този конкретен тест, би могла дори да е по-висока, нали?
— На теория, предполагам, че да.
— Какво ще кажете за петдесет процента? Би ли могла да е толкова?
— Ами наистина не мисля така.
— Не мислите така? — повтори Харди с точно необходимото наблягане върху „мисля“, за да покаже гледната си точка пред журито.
— Правилно. Не мисля така.
— Добре, тогава нека останем с двайсетте процента, които вие признахте за възможна толерантност към грешки. Сега, ако може да ви помоля за момент да прочетете отново истинските числа на приходите, които сте дали в свидетелските си показания. — Харди бързо отиде до бюрото си и този път взе със себе си своята жълта папка. — Казахте, че количеството закупено сурово кафе трябва да осигури приходи от продадени кафени напитки на стойност триста и седемдесет хиляди долара, а вместо това „Бей Бийнс Уест“ е декларирало приходи на стойност четиристотин шейсет и две хиляди долара, не е ли така?
— Да.
— И ще се съгласите ли, сър, че двайсет процента от триста и седемдесет хиляди долара — толерантността към грешки, която ние обсъдихме — е седемдесет и четири хиляди долара?
— Звучи ми правилно.
— Наистина е правилно, сър. Което означава, че според вашите собствени изчисления, приходите от закупено сурово кафе на „Бей Бийнс Уест“ лесно биха могли да бъдат четиристотин четирийсет и четири хиляди долара, или само шестнайсет хиляди долара по-малко от декларирания приход, не е ли така?
Напълно обезсърчен до момента, Шермър гледаше пода пред себе си.
— Така звучи.
— Е, господин Шермър — рече Харди, — имайки предвид вашите директни показания, описващи шейсет и седем лесно допустими счетоводни грешки, разлика от шестнайсет хиляди долара при брутен доход между триста и четиристотин хиляди долара струва ли ви се сега толкова обезателно като индикатор за пране на пари?
Стайър тръгна да се изправя, но преди да успее да възрази, свидетелят отговори:
— Не непременно, не.
Съдията разреши отговора и Харди се извърна, усмихнат.
— Нямам повече въпроси.
Стайър също нямаше.
— Господин Шермър — обади се Браун, — можете да слезете. Господин Стайър, следващият ви свидетел.
Стайър погледна към Харди, след това отново към съдията.
— Ваша чест, Народът се оттегля.
Браун кимна и погледна нагоре.
— Много добре. Господин Харди, предполагам, че имате молба за издаване на решение?
— Да, Ваша чест.
— Много добре. Дами и господа съдебни заседатели. Ще ви дам по-дълга почивка от обичайната. Моля помнете моя съвет да не формирате или изразявате мнение по случая или да го обсъждате един с друг или с трети лица, докато същината на въпроса не ви е предоставена. Ще ви очаквам обратно след четирийсет и пет минути.
Десет минути по-късно, когато Браун отново бе заела мястото си, Харди направи своя 1118.1 — своето искане за сваляне на всички обвинения за Воглър и Пресли. Нормално това бе формално искане, което се правеше в края на изложението на случая на обвинението на всеки наказателен процес. Но поне що се отнасяше до Пресли, Харди наистина смяташе, че може да има за какво да говори.
— Ваша чест — започна той, — нито един разумен съдебен заседател не би могъл наистина да осъди клиента ми, особено що се отнася до убийството на Левън Пресли.