— Разбира се.
— Какво носеше тя? — попита Брако.
— Кога?
— Когато почука на вратата ти.
— Не знам. Не си спомням. Дънки, мисля, и може би тениска. Защо?
Брако измисли още един въпрос на своя глава.
— Значи е била облечена? Обувки? Чорапи? Яке?
Трип се намръщи.
— Разбира се, че беше облечена. Защо да не е?
Скиф осигури отговора.
— Ако синът й току-що я е бил вдигнал от леглото и е имало авария в къщата, е много вероятно просто да е метнала един халат отгоре си или нещо подобно.
Трип поклати глава нетърпеливо.
— Току-що ви казах, че не си спомням точно как е била облечена. Мислех, че са били дънки и тениска. Това носи обикновено.
— Не би забелязал — продължи Брако, — ако, да речем, е била по халат? Може би си свикнал да я виждаш и по халат.
Трип се облегна назад и кръстоса ръце.
— Какво точно трябва да значи това?
— Означава, че може би си свикнал да я виждаш само по халат. — Брако приближи стола си напред. — Каква точно ви е връзката с нея?
— С Джанси? Приятели сме.
— Приятели с привилегии?
— Питате ме дали спя с нея? Не, не спя. Дали ми харесваше Дилън да я удря? И на това ще трябва да отговоря с „не“. Дали е идвала тук да говори за Бен или за живота си понякога? Да.
Скиф продължи с въпросите.
— Познаваше ли Дилън добре?
Смяната на темата малко позабави Трип.
— Разговаряли сме. Той ми беше хазяин. Не се държеше с Бен или Джанси като хората, но това наистина не ми влизаше кой знае колко в работата. Не мога да кажа, че съм съкрушен да разбера, че са го пречукали. Добро представление изнасяше, но всъщност не беше чак толкова добър човек. Джанси ще бъде много по-добре без него.
— Така — започна Брако с лакти на масата, — значи вече си бил станал, когато Дилън е тръгвал за работа в събота сутринта?
— Не знам кога е отишъл на работа. Но ако е било след четири, бях съвсем буден тук и учех, докато Джанси не ме повика.
— И това е било в шест и трийсет, нали така каза?
— Казах, че не знам точното време. Само че навън все още беше тъмно.
След като инспекторите си тръгнаха, Трип ги последва навън, за да се увери, че наистина си тръгват. Щом запалиха колата и се насочиха надолу по улицата, той отиде до задната врата, отвори я и влезе вътре.
— Джан!
След малко тя стоеше на прага и отиваше към него, а след още секунда вече се намираше в прегръдките му. Стояха така за един доста дълъг момент, докато най-накрая Трип не се отдръпна от нея.
— Най-малкото — каза — подозират нещо. Попитаха ме директно за нас, но казах „не“ и че сме само приятели. А как могат да докажат обратното?
Погледна зад гърба й и продължи:
— Така че от оглушителната тишина съдя, че са приключили и тук.
Джанси кимна.
— Взеха всичко. Всяко листо, всяка пъпка, всяко семенце.
— Господи.
— Всъщност всичко е наред — каза тя. — Винаги мога да започна наново, веднъж само всичко това да отшуми, мисля дори, че ще е най-добре, ако въобще не започвам отново. Инспекторите прибраха всички списъци, на всички купувачи, така че ще трябва да започвам съвсем от нулата. А и знаеш, че ще наглеждат къщата.
— Съмнявам се. Имат по-добри неща за вършене, Джан. Искам да кажа, след като приключат случая. Няма да се върнат и да проверяват тавана отново.
— Вероятно си прав, но дори и така да е. Това не е начинът да изкарваш пари. Може би тъкмо сега започвам да го осъзнавам, когато постоянно живея в страх, че може да те хванат.
— Е, колко ще получаваш от застраховката?
— Триста. Поне за две години напред. Мога да се заема с нещо друго.
— Сигурен съм, че можеш — отвърна той. — Всичко, което пожелаеш най-вероятно.
— И ти нямаш проблем с това?
Трип се засмя тихо.
— Джан, аз ще ставам лекар. Ще изкарвам много пари. А ти ще можеш да се занимаваш с каквото поискаш. — Той я придърпа обратно към себе си. — Та, къде е нашият малък Бенджамин?
— Още е при нашите.
— Значи сме сами? Какво чакаме тогава?
6.
Домът на Мая Таунсхенд беше малко по-скъп дори от обичайното за престижния квартал. Зад изваяната розова градина се извисяваше четириетажна къща на просторния североизточен ъгъл на Грийн и Дивисадеро. Зад него стръмният склон падаше отвесно надолу към морето, което значеше, че всички задни и разположени западно прозорци на Мая Таунсхенд — всичките четирийсет и шест от тях — имаха убийствена гледка към залива, към ръждиво червения мост Голдън Гейт и към яхт-клуба.