— Искате да кажете, че има конкретен индивид, който е оставил своите отпечатъци в дома на господин Пресли, и че това изследване не е било направено и открито до тази сутрин, това вярно ли е?
— Да, точно така.
Браун удари с чукчето, заради почти постоянното, тихо носещо се боботене в залата. След като тишината бе възстановена, Харди отново се обърна към свидетелката:
— Госпожо Кънингам, лейтенант Глицки ли поиска от вас да прегледате други отпечатъци тази сутрин?
— Да.
— Какви бяха те?
— Имаше частичен отпечатък върху месинговата гилза от куршум, която бе иззета от сцената на убийството на Воглър.
— Частичен отпечатък? Какво означава това?
— Всъщност повечето отпечатъци са частични. Рядко иззета от следователите проба е успявала да свали цял отпечатък от някого. Но този отпечатък бе по-малък от обичайното.
— Може ли тогава да бъде от полза за целите на идентифицирането?
— Често пъти, не.
— Защо?
— Защото е непълен. Естествено, компютър би могъл да го разпознае, затова трябва да разполагате с отпечатъците на индивида, да се извърши ръчно съпоставяне и да се намерят достатъчно пунктове на идентификация с пробата на следователите, за да се сравни с познатите отпечатъци.
— Днес лейтенант Глицки ви е помолил да извършите ръчен тест на познатите отпечатъци на конкретен индивид, чиито отпечатъци са били намерени в дома на Левън Пресли, така ли?
— Да.
— Открихте ли съвпадение?
— Съжалявам, но тестовете не са завършени. Както казах, пробата е много малка и все още не съм имала достатъчно време.
Харди би дал лявата си ръка, за да разбере окончателните резултати на това изследване. Но това бе положението, ако щеше да копае този ров, то трябваше да го направи сега, преди някой да се е усетил, какво е замислил.
— Добре. Госпожо Кънингам, засега можете ли да ни споделите чии отпечатъци сте идентифицирали в дома на господин Пресли?
— Да, мога.
— Чии отпечатъци открихте?
— На един от вашите детективи, господин Харди. На Крейг Киурко.
Когато приставът се отправи, за да доведе следващия свидетел, Стайър попита Браун дали адвокатите могат да се приближат и след нейното нетърпеливо съгласие, двамата се изправиха и отидоха при нея.
— Какво искате сега, господи Стайър? — попита Браун, очевидно на ръба на търпението си.
— Ваша чест — започна Стайър, — нямам никаква представа какво е намислил господин Харди. Това няма връзка, несъществено е и е пълна загуба на време.
— Ще се обоснова, Ваша чест, след по-малко от час. Още двама свидетели и приключвам — обърна се и се опита да провокира и без това объркания Стайър, като се усмихна сладко. — Аз трябва да ви предоставя откритието си, а не да ви го обяснявам.
— Това е достатъчно, и от двамата! — избухна Браун, достатъчно силно, за да чуят и заседателите. — Омръзна ми това препиране. Господин Харди, извикайте свидетеля си и да приключваме с всичко това. Върнете се на местата си!
Харди не губи време и призова втория си свидетел. Приближи се към свидетелското място, а умората му напълно се бе изпарила. Дженифър Форман бе още една от мажоретките от Университета на Сан Франциско, приятелка на Мая и Дилън в онези дни, която Стайър първоначално бе поставил в списъка със свидетели и след това бе предпочел да не я призовава за преки показания.
Късно предната вечер Уайът Хънт бе приложил своите магически способности и въпреки часа я бе убедил да разговаря с него. Сега, на свидетелската скамейка, тя се опитваше да преодолее завладялото я безпокойство, тъй като очевидно също не се бе насладила на много сън през останалата част от нощта след разговора им. Харди и Хънт я бяха помолили да се разпише в съда, след което придружена от Джина Роук бе изчакала своя ред при „Лу Гърка“, за да няма възможността да осъществи какъвто и да било контакт с друг свидетел, преди да бъде призована.
Все пак създаваше впечатление за уравновесена, добре облечена, компетентна и привлекателна, колкото бившите мажоретки бяха, което винаги бе плюс. Можеше да бъде добра и убедителна свидетелка, ако Харди успееше да я поведе в правилната посока. Харди стоеше на около метър и половина пред нея и й се усмихваше окуражително.
— Госпожо Форман — започна той, — вие сте били състудентка на обвиняемата Мая Таунсхенд в Университета на Сан Франциско в средата на деветдесетте, нали така?
— Да, бях.