Беше имот за много милиони и застанал пред него, Брако подсвирна.
— В кафето имало повече пари, отколкото си мислех.
Скиф се бе вторачила в необятността на къщата и клатеше глава.
— Това не са пари от кафе, Даръл. Освен ако тя не притежава и „Старбъкс“. Но ако го притежаваше, и „Бей Бийнс Уест“ щеше да се нарича Старбъкс, нали? Няма начин да не предпочете името на търговската марка.
Наближаваше един часа, шизофреничната температура отново бе скочила над трийсет градуса. Лек бриз, едва достатъчен за да разроши леко косата на Скиф, намекваше за нова смяна във времето. Но засега навън беше приятно.
На богато украсената резбована врата имаше звънец с осем различни тона.
— Господи, благодарим ти. Скланяме глави.
Скиф обърна глава към него.
— Какво?
— Тези звънци. Песента, която върви с тях. „Господи, благодарим ти. Скланяме глави, ти ни наблюдаваш.“ Тя е католичка.
— Може би, но на фериботната гара свири същата мелодия, ако не си забелязал.
— Сигурно е някакъв заговор на Ватикана.
Преди Скиф да успее да отвърне с подобаващо остроумие, вратата се отвори и разкри привлекателна тъмнокоса жена в началото на трийсетте, която беше облечена сякаш никога не бе чувала за „Хай Ашбъри“ или дори за сини дънки. Всъщност носеше уголемен, направен за възрастни вариант на униформата на Католическото девическо училище — карирана пола и бяла блуза под вълнен пуловер. Къдравата й коса падаше до раменете. Зелени очи, безупречна кожа.
Брако и Скиф не и бяха съобщили точно кога или дори дали щяха да идват.
Скиф бе говорила с нея по телефона за кратко през почивните дни и й беше казала, че полицията може да я потърси, за да я разпита за Дилън Воглър и бизнеса, който притежава, но умишлено се бе въздържала да определи точна среща. Разбира се, съществуваше възможността Мая да не си е вкъщи, ако просто се изтърсят така, но пък беше за предпочитане пред варианта тя да успее да говори с адвоката си или да се замисли твърде сериозно колко точно информация желае да сподели с инспекторите.
— Здравейте — каза младата жена. — Мога ли да ви помогна?
Брако вече беше извадил документите си.
— Полицейски инспектори сме, мадам. Отдел убийства. Удобно ли е да поговорим? Става дума за Дилън Воглър.
— Естествено. Разбира се. — Тя отстъпи назад, може би поради невъзможността да се сети набързо за извинение защо сега не е подходящ момент — и ги покани вътре през огромно фоайе с десетметров таван.
Скиф спря, изумена от панорамата, разкриваща се през огромните прозорци. Очевидно реакцията й не беше нищо ново.
Мая спря и представи гледката, сякаш и принадлежеше.
— Знам — рече. — Големи късметлии сме.
— Сигурно успявате да продадете доста кафе — подхвърли Брако.
Контраалтовият смях на Мая звучеше непресторен.
— О, това не е от „Бей Бийнс Уест“. Заслугата е изцяло на Джоуел, съпруга ми. Занимава се с недвижимо имущество. Заведението е повече или по-малко нещо като хоби за мен, да се записвам с някаква работа.
Скиф се приближи към нея и каза небрежно:
— Разбирам, че не прекарвате много време там.
Мая кимна.
— Да, вярно е, съвсем малко. Но пък се грижа за повечето от книжата, одобрявам поръчките, разписвам чековете със заплатите, подобни неща. — Тя сви рамене извинително. — Може и да не е съвсем така, но поне се чувствам ангажирана. Хубаво е да имаш нещо, с което да се занимаваш, освен децата и домакинската работа. Може би вие го знаете.
Нито Скиф, нито Брако бяха женени, така че може би не знаеха. Брако продължи разговора от преди малко:
— Но заведението все пак изби вложените в него пари?
— О, дори много повече. Миналата година събирахме по около 40 хиляди месечно. Всъщност се оказа истинска малка златна мина, като се имат предвид всички вложения в него. На хората наистина им харесва.
Изведнъж леко се смръщи.
— Извинете. Каква домакиня съм само. Всички стоим прави. Искате ли да седнете? Да ви донеса нещо за пиене — кафе или нещо друго?