— Ще поседна наистина — Брако се нагласи върху една табуретка. — Нищо за мен, благодаря.
Скиф пък седна върху единия край на претъпкания и украсен с цветя диван.
— За мен също нищо, благодаря.
За още секунда или две Мая постоя в очакване, след което сви рамене и се настани на другия край на дивана.
— Ами целият този разговор за бизнеса за мен е интересен, разбира се, но не заради това сте тук. С какво мога да ви помогна?
Скиф хвърли бърз поглед на Брако и той леко започна:
— Добре, нека първо се отървем от трудните работи. От колко време Дилън Воглър беше управител на „Бей Бийнс Уест“?
Мая почти се усмихна.
— Това не е трудно. Започна при нас още с откриването на заведението, което беше преди десет години, и стана управител на пълно работно време около две години по-късно.
— Знаехте ли — продължи Брако, — че е продавал марихуана от работата си в „Бей Бийнс Уест“?
Всички следи на жизненост напуснаха лицето й.
— Да си призная, бях чувала подобни слухове.
Тя погледна към Скиф. Инспекторката й кимна.
— Очевидно се оказаха истина. Отглеждал е висококачествена марихуана на тавана си. Раницата му беше пълна с нея, когато е бил застрелян. В дома му открихме списъци на около седемдесет редовни клиенти, с около двайсет от които вече разговаряхме. Продавал я е от заведението.
Ръката на Мая се стрелна към устата й.
— Не съм знаела, че е било толкова…
— Значи — Брако продължи натиска, — не сте знаели, че той е имал криминално досие?
Веждата й се повдигна, когато се обърна рязко към него:
— Всъщност да. Знаех. Но това беше много отдавна.
— Преди да е започнал да работи при вас.
— Точно така.
Брако я попита дали е знаела за досието на Дилън, когато го е назначавала на работа.
— Разбира се.
— Разбира се? — учуди се Скиф.
Мая кимна.
— Бяхме приятели. Бяхме приятели в университета. Знаех, че е направил грешка, но вече си бе платил за нея и аз имах възможност да му помогна отново да си стъпи на краката. Не ми изглеждаше рисковано. Той беше добър човек и всички го харесваха. И бе идеален управител през цялото това време. — Тя направи пауза. — Не мога да повярвам, че е продавал дрога от моето заведение.
— Това е доказано почти със сигурност, мадам — каза Брако. — Имате ли нещо против да ни кажете колко пари изкарваше като ваш служител?
За първи път Мая показа нежелание да отговори. Гърбът й се стегна за секунда.
— Не виждам какво общо може да има това.
— Така или иначе — рече Скиф, — може да ни спести известно време.
Все още скована на ръба на дивана, но вече без усмивка на лицето си, Мая сведе поглед към ръцете в скута си.
— Изкарваше деветдесет хиляди годишно. Седем хиляди и петстотин на месец.
— Много пари — заключи Скиф.
— Както вече казах — отвърна Мая, — заведението беше печелившо. И то главно заради управленските способности на Дилън. Вършеше добра работа и мисля, че беше честно да му плащам добре.
— Колко изкарва един управител в „Старбъкс“? — попита Скиф.
Мая поклати глава.
— По-малко, отколкото аз плащах на Дилън, сигурна съм. Но това е без значение. Аз не съм голяма мултинационална корпорация. Нямам акционери. Мога да плащам такива заплати, каквито поискам. Той работеше здраво и исках да е доволен, затова му плащах добре. Както вече казах, бяхме приятели в университета. След като бе започнал да си стъпва на краката и особено след като създаде и семейство, се чувствах някак си отговорна за него. Има ли нещо лошо в това?
Скиф поклати глава.
— Никой не казва, че има, госпожо Таунсхенд.
Но Брако още не беше готов да се откаже от тази идея, затова продължи бързо:
— А вие с вашият съпруг контактувахте ли с Дилън и жена му?
— Не — отвърна Мая, — не. Не особено. Той ми беше служител все пак. Вече водехме съвсем различен живот.
Внезапно решила, че се е изложила по някакъв начин, Мая съзнателно се отпусна назад в канапето и прокара ръка през облегалката.
— Опасявам се, че не разбирам за какво са всички тези въпроси. Мислите, че имам нещо общо със смъртта на Дилън? Или съм знаела повече за бизнеса му с марихуаната? Та аз дори не знам какво ще се случи със заведението сега. Може да го пусна за продан. Ние с Джоуел нямаме нужда от него и сега, след като Дилън вече не е сред нас, няма истинска причина да…