Тя поклати глава и сви рамене.
— Причина да какво? — попита Скиф.
— Имам предвид причина да задържим „Бей Бийнс Уест“. Аз със сигурност нямам времето да се върна там и да започна да работя всеки ден. Не знам какво ще правя… — до този момент очите й вече бяха започнали да блестят — изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче.
— Госпожо Таунсхенд — Скиф положи ръка на дивана помежду им, — опитваме се да получим идея кой може да има причина да убие Дилън. Възможно е да ви е казал нещо, нещо, за което се е тревожел, проблем с персонала например. Наскоро уволнявал ли е някого?
— Не. Всички от персонала са много лоялни. Не е споменавал нищо подобно. Наистина нямам никаква представа. Може да е било случайна стрелба.
— Може би — потвърди Брако, — но той не беше обран, което ни оставя да умуваме над мотив.
— Ако не е нещо, свързано с марихуаната — предположи Мая, — просто не мога да си представя какво може да е.
— Добре, госпожо — Брако се изправи на крака. — Един последен въпрос набързо. Само за протокола, бихте ли ни казали къде бяхте в събота сутринта?
Очевидно въпросът обиди Мая, но тя се съвзе веднага.
— Отидох на литургията от шест и половина.
— В събота? — попита Брако.
— Почти всяка събота ходя на литургия. В неделя — също. Предполагам, че вече не е модерно — рече, — но мен лично ме успокоява.
— Ами браво за това — каза Скиф, — със спокойствието не може да се прекали.
Тя се изправи от мястото си и се усмихна небрежно.
— Може да се наложи отново да разговаряме с вас в определен момент.
— Няма проблем — отвърна Мая, — ако ще ви помогне да откриете кой е убил Дилън.
Брако и Скиф караха обратно към центъра. Бяха спрели на светофар на Ван Нес Авеню и Брако се возеше на мястото до шофьора. Скиф говореше.
— Значи са приятели от университета, тя се чувства отговорна за него по някакъв начин, но не общуват много и тя продължава да му плаща почти по сто хилядарки годишно. Как ти се връзва това?
— Защо не? — отвърна Брако. — Нали видя къщата й? Мъжът й се справя доста добре.
— Тогава защо не му е продала заведението? На Дилън?
— Не знам. Може да не се е сетила за това. Може той да не е поискал. Заведението си е вървяло, значи не е имала нужда да променя каквото и да било.
Караха още няколко пресечки в мълчание. Скиф продължи:
— Още едно нещо.
— Това наистина те гризе, нали?
— Кажи ми защо сега няма причина да задържи „Бей Бийнс Уест“. Докарва й половин милион годишно. Наема нов управител, плаща му половината от това, което е плащала на Дилън, и заведението пак й носи половин милион. Не съм бизнес дама, но не се виждам да продам нещо, което ми изкарва такива пари годишно.
— На нея парите не са и необходими.
— Я стига, Даръл. Да получаваш половин милион, за да не правиш нищо?
В пасажерската седалка Брако сви рамене.
— Ще го продаде за пет пъти повече пари и ще и се махне от главата завинаги.
— Започвам да си мисля, че му е дължала нещо. На Дилън.
— Какво?
— Ако е държала заведението отворено само за да може да му плаща заплата?
— Налучкваш.
— Така е, но имам разрешително.
Пътуваха мълчаливо още половин пресечка. След това Брако погледна към партньорката си.
— Мислех, че клониш към Джанси.
— Така беше, може би все още е. Не обичам да съм предубедена. Но нещо, което Робърт Трип каза, продължава да ме човърка.
След няколко секунди Брако каза:
— Не ни даде нищо друго освен алиби.
— Не. Всъщност ни даде. Каза, че Бен е отишъл и е събудил майка си в събота сутринта, спомняш ли си?
Той кимна.
— Е — продължи Скиф, — винаги можем да проверим повторно — и така и мисля да направим, — като попитаме детето. Ще получим точно типа детайл, който не смятам, че Трип или някой друг би могъл да съчини. Ще бъде историята, както я знае то. И ако е истина, ще значи, че Джанси не е излязла от къщата рано, за да причака Дилън при заведението. Може да го е застреляла и много по-близко до дома им така или иначе.
— Ами Трип?
— Дали може да е стрелецът?
Брако кимна отново.
— Признава, че е бил буден. Може и той да е отишъл до кафенето вместо Джанси.
— Защо?
— Защо да го правят при заведението?
— Не знам. Трип каза, че ходи пеш до университета за лекции и че вървят дотам заедно. Тогава може би знае, че Дилън носи пистолет. И двамата са нещо като приятели, така че защо да не го е попитал дали може да го разгледа за момент… и бум! — инспекторът бързо погледна към Скиф. — Това отговаря на липсата на борба. Хванал го е неподготвен, изхвърлил е пистолета и е изтичал към къщи навреме, за да отпуши мивката.