Гърт, неговото куче, се бе свило в ъгъла.
В друг ъгъл, до един от прозорците, Фаръл бе разположен модерен компютър, който никога не включваше и пред който седеше в момента… Когато не му се налагаше да се явява в Съда, Уес не се обличаше особено спретнато. Днес носеше жълто-кафяви дочени панталони и обувки, които не бяха лъскани от аферата „Уотъргейт“. И естествено се бе накичил както винаги с тениска, която днес отне на Харди повече от обикновения бегъл поглед, за да я прочете: „Хайкутата може да са лесни. Но понякога нямат смисъл. Хладилника“.
Харди се усмихна, посочи я и отбеляза:
— Това е една от най-сполучливите!
Фаръл сведе поглед.
— Да, смятах, че ще разсмея Сам, но не успях.
— Между вас всичко наред ли е?
Раменете му се повдигнаха и спуснаха.
— Вероятно ще го превъзмогнем. Надявам се.
— Какво се е случило?
— Тъп спор. Може да се окаже, че не е толкова тъп, ако заради него се разделим. Което започвам да мисля, че има голям шанс да се случи.
— За какво спорихте?
Фаръл превъртя очи. Седейки на ергонометричния си стол, някак се свлече. Неговата гъста кафеникаво-сивкава коса бе разпиляна и се спускаше върху раменете му. Харди забеляза, че изглежда с около двайсет години по-възрастен, отколкото всъщност беше.
— Тя смята, че не ме е грижа за бездомните.
— За бездомните ли?
— Трябва да ги уведомим колко е гот да идват тук и след това да ги убеждаваме да отиват в приюти. Или нещо подобно. Трябва да ги уважаваме като индивиди. Господи! Така поне започна и се стигна дотам, че вече не е сигурна дали знае кой всъщност съм аз и дали все още желае да бъдем заедно.
Всъщност Харди би попитал защо въобще бе пожелала да бъде заедно с него, но сега не бе моментът. Затова го попита:
— Защо?
— Мисля, че докато спорехме, съм употребил думата „скитник“, може би дори „безделник“. Вероятно и двете, знаейки как споря. Както и да е, по някакъв начин съм разкрил моята крайна нечувствителност към тяхното лошо положение… и така нататък, и така нататък — описваше малки кръгчета с ръката си. Пое си дълбоко въздух. — Не знам за какво говоря, Диз. А и това не е най-важното в момента. За друго исках да поговорим.
Харди издърпа падналия дървен стол и седна върху него.
— Слушам те, но се надявам да не ми кажеш, че напускаш, защото Глицки по-рано ми спомена, че възнамерява да направи това и ако двамата напуснете в един и същи ден, ще започна да смятам, че всичките ми приятели са стари, което би означавало, че и аз съм стар, а това вече би било потискащо.
Фаръл изправи глава.
— Глицки ще напуска?
— Може би не — отвърна Харди. — Май успях да го разубедя. Вероятно дори не го е обмислял сериозно. Преминава през труден период.
— Може да основе клуб!
— Не би искал да си в неговия клуб. Синът му е в болница с травма на главата.
— По дяволите! Колко е зле?
— Доста, но поне е жив. Засега. — Харди въздъхна и срещна втренчения поглед на партньора си. — Така. За какво искаш да разговаряме?
Фаръл се наклони напред, постави лакти върху колената си, притисна ръце плътно една в друга.
— Има едно кафене близо до къщата ми — започна той. — „Бей Бийнс Уест“. Може би си чел за него през уикенда. Управителят, който се казва Дилън Воглър, е бил застрелян в събота. Всъщност Сам откри неговото тяло. Току-що ми се обади по телефона Дебра Скиф. Познаваш ли я?
— Разбира се — кимна Харди. — От отдел „Убийства“. Защо ти е звъняла?
Фаръл изправи глава.
— Защото Воглър е продавал трева покрай кафенето и изглежда е съставил списък с редовните си клиенти на домашния си компютър — повдигна измъчените си очи. — Ще се разчуе, Диз. По дяволите, сигурно вече се е разчуло. Това, което искам да те питам е дали, за доброто на фирмата, да напусна?
9.
Мислите на Скиф постоянно се въртяха около думите на Мая Таунсхенд „Нямам основателна причина да запазя мястото“, което усещаше, че е съществено твърдение. Макар че почти веднага се опита да го омаловажи, тя чувстваше, че заслужава внимание. Двамата с Брако се разбраха да пуснат въдици и другаде, преди да се върнат отново — ако се наложи — и да разговарят очи в очи с Мая.