В късния следобед в кафето имаше не повече от десет души. Двамата инспектори седяха в близост до печените изделия в „Бей Бийнс Уест“ заедно с Еухенио Руиз, който беше един от помощник-управителите на Воглър. Той бе отворил кафенето този четвъртък сутринта и понастоящем действаше като управител.
Еухенио бе на двайсет и няколко години, дребен, жилав и крайно превъзбуден. Носеше гъстата си черна коса на опашка и имаше няколко дневна тъмна брада, покриваща белезите му от младежки пъпки. Днес бе облечен с черен панталон, сандали, нелепа розова риза и жилетка, а на дясното му ухо проблясваше диамант. Изглеждаше сякаш произхождаше от Южна Америка. Макар да не бе красавец — не и с изпъкналия си и крив нос и облечен в златна коронка преден зъб — излъчваше увереност и откровена сърдечност, която според Скиф му придаваше известна привлекателност.
Вероятно несъзнателно бе изразила това усещане, защото, макар да бе поне с десет година по-голяма от него, той определено я сваляше.
— Ами симпатична е — описваше шефката си Мая Таунсхенд, — приятна външност, макар да не е красавица като вас.
Скиф се постара да игнорира не само коментара, но и ехидната усмивка на Брако. Попита го:
— Но вие всъщност не сте разговаряли често с нея, така ли?
— Не. Най-дългият разговор, който съм провел с нея, се състоя вчера, когато ме попита дали бих се погрижил за кафенето, докато намери нов управител. Аз й казах, че бих искал да съм първият, който кандидатства за тази длъжност, и тя отвърна, че оценява този факт и ще го има предвид.
— Значи няма намерение да затваря кафенето? — поинтересува се Брако.
— Надявам се. Все още не знам. Защо? Вие да не сте дочули нещо?
Но Скиф беше полицаят и се намираше тук, за да задава въпроси, а не за да отговаря на подобни.
— Как бихте определили взаимоотношенията между госпожа Таунсхенд и Дилън?
— Какво имате предвид?
— Ами как се държаха един с друг? Като приятели или като началник и служител?
Еухенио се почеса от едната страна на устата, а усмивка играеше по устните му.
— Като началник и служител, но не по начина, по който мислите.
— Ние не мислим — скастри го Брако, — задаваме въпроси.
Скиф хвърли на партньора си неодобрителен поглед и се обърна към свидетеля, смекчавайки мъмренето.
— Какво искаш да кажеш, Еухенио?
— Ами ако не знаеш и просто ги видиш заедно, не би останал с впечатлението, че тя е шефката.
— Ще си помислиш, че той е шефът?
— Ами повечето хора биха го възприели именно така — последва кратка въздишка. — Тъкмо бях започнал да работя тук, когато тя се появи за първи път в кафенето. Отиде директно в офиса, за да обработва някакви документи, а тук направо кипеше. Имам предвид опашката се стелеше извън магазина и всички бяха под пара. По едно време застана на вратата на офиса и повика Дилън. Той приемаше някакви поръчки, вършеше си работата и просто я отпрати с ръка и й каза, че в момента няма време. След което пусна една шега, че счетоводителите са броячи на монети, схващате ли — на зърна на кафе…4
— Схващам — отвърна Скиф преднамерено спокойно.
— Та, както и да е. През цялото време си седеше отзад, а когато приключи, стана и си отиде, без да продума една дума. Когато обстановката малко се успокои, аз го попитах: „Е, коя беше тази, счетоводителката ли?“, а Дилън се спука от смях и отвърна: „Собственичката. Но…“ — това го произнесе с гласа на Кръстника, имитираше го доста добре: „Аз съм шефът и не забравяй това!“ Е, не бе съвсем сериозен. Просто така си говореше. Когато имаше настроение, беше доста забавен.
— Той добър шеф ли беше?
— Определено.
— Знаеше ли, че продава марихуана покрай кафенето?
Руиз бързо премести поглед от Скиф към Брако и обратно.
— Не. Нямах представа.
— Купувал ли си някога от него трева? — попита го Брако.
— Няма начин, човече. Не употребявам наркотици — усмихна се на Скиф, — освен кофеин, разбира се.
След като не бяха срещнали името Руиз в списъка на Воглър, Скиф бе склонна да приеме този отговор, който дори може би отговаряше на истината.
— Нека да се върнем на Дилън и госпожа Таунсхенд, може ли? Винаги ли се държеше с нея сякаш той е шефът или напротив?
— Ами по-скоро първото.
— Тя го приемаше… Как?
— Ами предполагам… Имам предвид, всъщност не съм сигурен… Ако ме питате, може би заради това не идваше толкова често тук. Винаги сякаш бе силно напрегната. Не смятам, че двамата всъщност изпитваха симпатии един към друг.