— Може би е. Щом казват, съм сигурна, че е така.
Харди се зачуди защо не си бе спомнила за този детайл, когато разговаряха, но не беше моментът да повдига въпроса.
— Ами Джоуел?
— Какво за него?
— Ще си бъде вкъщи скоро. Може би е по-добре да се видим на друго място по-късно. Аз, ти и тези хора.
— Можем да го направим — произнесе Харди равномерно. — В колко часа се прибира съпругът ти?
— Около шест, шест и половина. Обикновено. Но не винаги. Трудно е да се предположи.
— Сега е четири часа. Сигурен съм, че ще можем да изясним всичко до пет, ако успея да пристигна по-бързо.
— Но ако Джоуел се прибере по-рано…
— При всички случаи ще ти бъде много трудно да опазиш това в тайна от него. Може би искаш да приключиш с тази част още сега. Междувременно идвам веднага.
— Ако можеш и по-бързо — отвърна тя.
Двамата непознати гости в дневната — мъж и жена, накараха Джоуел Таунсхенд да поспре, докато прекосяваше прага. Погледна въпросително към жена си, която разговаряше с тях.
Тя се обърна и бършейки нервно ръце в ризата си каза:
— О, Джоуел, подранил си.
Вървейки към него, той забеляза, че лицето й е изпълнено с тревога. Целуна го по бузата, след което се завъртя и представи двамата седящи на дивана, които в този момент се изправиха едновременно.
— Това са инспектори Брако и Скиф. Имат няколко въпроса относно Дилън и „Бей Бийнс Уест“.
Джоуел постави усмивката „добре дошли“, направи още няколко крачки и се здрависа с тях. Бе трийсет и пет годишен, висок и елегантен, с късо подстригана кафява коса. Изглеждаше сговорчив, притежаваше небрежен стил, който съвсем слабо контрастираше със съвършено ушития жълто-кафяв костюм, леко жълтеникавата риза и кафяво-златната вратовръзка.
Не даде никакъв знак, че двамата неочаквани посетители са го притеснили по някакъв начин. Бяха гости в неговата къща, а той бе техният домакин. Такава беше ситуацията.
— Моля ви — любезничеше той, — седнете. Нямах намерение да ви прекъсвам.
— Няма нищо — отвърна Дебра Скиф. — Не сте прекъснали нищо. Така или иначе очакваме вашия адвокат.
По лицето му премина сянка от объркване.
— Моят адвокат?
— Всъщност моят — Мая се пресегна и хвана за ръката съпруга си, едва сега поглеждайки го в очите, като се опитваше да прекрати по-нататъшни обяснения. Само добави: — Приятел на Харлан. Той прецени, че трябва да си наемем адвокат, ако разговаряме с полицията относно убийството.
Джоуел презрително махна с ръка и разтърси глава с иронично, но подчертаващо забавното настроение кимване.
— Това е нелепо. Мая, знаеш, обичам брат ти, но не смяташ ли, че понякога е така пристрастен към драмата? Трудно ми е да повярвам, че се нуждаем от адвокат, за да кажем на тези хора простата истина! Ти нямаш нищо общо със смъртта на Дилън.
— Да, но…
— Тогава? А сега ги караме да чакат въпреки натоварения им ден! За какво?
— Ами, Харлан прецени… — Опита се да се усмихне примирено. — Господин Харди ще бъде тук всеки момент. Прецени, че си струва да му звънна и да го помоля да дойде тук.
Леко театрално, Джоуел погледна към тавана.
— Разбира се, че ще те посъветва това. Ако попиташ монтьор дали трябва да си оправиш спирачките, в деветдесет и девет процента от случаите знаеш ли какво ще ти отвърне? Да. Ще ти препоръча и нови тампони, още малко спирачна течност, а най-добре балансиране на гумите, докато така и така колата е при него. А и между другото това ще ти струва пет хиляди долара — погледна към инспекторите. — Не съм ли прав?
Брако не съвсем успешно прикри съгласието си с този въпрос. Но поне се постара да се въздържи.
— Не ни окуражават да спорим с гражданите, когато пожелаят да се възползват от услугите на адвокат — отвърна той. — Но смятам, че е честно да отбележа, че обикновено присъствието му се преекспонира, особено в ситуация като тази, когато съпругата ви не е заподозряна.
— Така — съгласи се Джоуел, — нейният брат е голям, важен градски чиновник и му хрумват тъпи идеи, за които никой не го е питал.
— Познавам Харлан доста добре, сър — отвърна Брако. — Беше мой партньор, докато бе полицай — сега вече се усмихна широко. — Амбицията му го прави леко предпазлив.
— Точно за това става въпрос — съгласи се Джоуел. — Прекомерно предпазлив. Което понякога е излишно.