Все още държейки ръката на Мая, той я стисна леко и вдъхващо увереност.
— Сигурен съм, че жена ми ще се радва да разговаря с вас. Какво бихте искали да знаете?
— Джоуел… — сега Мая стисна ръката му, опитвайки се да го предупреди.
— Не се притеснявай, Мая, давай! Това е глупаво.
Прозвуча звънецът на входната врата.
— Ето го и него — Мая скочи, пусна ръката на съпруга си и изтича към вратата.
Таунсхенд я наблюдава за около секунда, след което отново погледна към инспекторите и въздъхна леко театрално.
— Фантастично! — отбеляза той.
Харди бе хладно посрещнат както от двамата инспектори, така и от съпруга. След като се представи, се обърна към Мая и я попита дали може да разговаря с нея насаме. Ако тя желае, може да присъства и съпругът й. Ответната реакция отново бе сходна.
— Не смятам, че е необходимо да правим това — отбеляза Джоуел. — Мая няма какво да крие. Може да каже всичко, което е необходимо, пред мен и пред тези двама инспектори.
— Несъмнено — потвърди Харди. — Ако иска, разбира се, че може. Мая, какво е твоето желание?
Стояха като замразени в жива картина за един дълъг момент, докато най-накрая тя се обърна към Харди и произнесе:
— Може би Джоуел трябва да дойде с нас.
След първоначално изуменото му изражение, Джоуел отново погледна полицаите и извинително въздъхна, след което насочи взор към Харди и Мая и изразително каза:
— Добре. Нека да тръгваме.
Мая поведе малката групичка към кабинета, в който бяха разположени плосък телевизор, лавици с книги, камина. Затваряйки вратата, всички останаха прави, защото Джоуел не им даде възможност да седнат. Гневно се обърна към съпругата си, макар да говореше тихо:
— Мая, би ли ми казала за какво става въпрос?
Тя стрелна с поглед Харди и след това ясно — не че с това натрупа точки пред съпруга си — кимна и пое въздух:
— Господин Харди знае, че отидох до „Бей Бийнс Уест“ в събота сутринта. Видях трупа и така се изплаших, че подкарах колата обратно към къщи, без да се обадя на полицията.
Джоуел стисна челюсти.
— Ти си отишла до „Бей Бийнс Уест“ в събота сутринта? Защо?
— Защото Дилън ми звънна в петък вечерта и каза, че трябва да ме види на следващия ден рано сутринта и че е спешно.
— Кое е било толкова спешно?
— Не спомена.
— Но ти отиде?
— Да, отидох. Но истинският проблем, заради който господин Харди се намира тук, е, че първия път, когато разговарях с тези хора, не споменах нищо за това. Казах им, че съм била на литургия.
— Първия път, когато си разговаряла с кого? С тези двамата инспектори ли? Това не е ли първи път?
Харди най-накрая усети, че може да се включи в разговора.
— Те са разговаряли със съпругата ви вчера сутринта.
Джоуел не можеше да свали очи от лицето на жена си.
— Защо не си ми споменала, че си разговаряла с тях? И че не си им казала истината?
— Не знам, Джоуел. Не знам. Изплаших се. Страхувах се или изпитвах срам, не знам. Мислех, че ще ми се разсърдиш, защото съм те въвлякла в това! — ръцете й, кръстосани пред гърдите, с които сякаш се опитваше да се защити от него, бяха по-показателни от думите й. — Но нали ти казвам сега! Не знаех как да постъпя. Между другото, Джоуел, трябва да знаеш и че пистолетът, с който предполагат, че е извършено убийството, е онзи, който оставих в кафенето, когато го отворихме преди десет години, и е регистриран на мое име — погледна първо единия, а след това и другия мъж. — И ако някой от двамата се чуди дали не съм застреляла Дилън, което между другото никога не бих направила при каквито и да е обстоятелства, искам да ви уведомя, че не бих постъпила така глупаво, а после да го захвърля някъде, където полицията би могла да го намери.
За около минута никой не проговори. Искри прехвърчаха между очите на двамата съпрузи. Харди запази съвета си несподелен, докато не почувства, че би могъл да бъде чут.
— Моето мнение е, че правилното нещо в момента е да се върнете обратно и да кажете истината на инспекторите. Както и вашият съпруг ви посъветва. Ако не направите това и някой свидетелства, че сте се намирали на алеята в събота сутринта, бе изглеждало далеч по-зле и би било доста по-трудно за обяснение. Относно пистолета. Вие го притежавате и какво от това? Ако сте го държали в кафенето, Дилън без съмнение е знаел за това и вероятно го е носел съвсем законно, за да се защити, докато разнася тревата.