Предположиха и решиха да го проверят на следващата сутрин. Няколко минути след девет почукаха на вратата на Джанси. Допускаха, че вероятно е наясно с каква мръсотия е разполагал мъжа й относно шефката си и я е използвал не само за да бъде добре печелещ служител, но и му е позволявала да се отнася с нея като с подчинена, когато е пребивавала в собственото си заведение.
Предната вечер, въпреки голямото им раздразнение от появата на Дизмъс Харди в къщата на семейство Таунсхенд, която ограничи свободния приток на информация, инспекторите все пак бяха научили важни неща. Най-значимото измежду които бе, че Мая е излъгала относно алибито си за събота сутринта. Още повече — призна, че е била повикана на сцената на убийството от жертвата и е открила тялото му, след което е предпочела да не се обажда в полицията и да не съобщава за това. Тези две обстоятелства бързо превърнаха Мая в човек, представляващ интерес при разследването на убийство в очите на инспекторите.
Тя е разполагала както със средство, така и с възможност да убие Дилън Воглър. Ако Брако и Скиф можеха да открият убедителен мотив, щяха да я обявят за основен заподозрян. Фактът, че Мая винаги е била на разположение на убития, за което свидетелстваше срещата им в ранни зори в събота сутринта, бе силно убедителен, макар адвокатът й да описваше техните взаимоотношения като обикновени и свързани със съвместната им работа.
Воглър е разполагал с нещо за Мая, което не е искала да се разкрие. Може би я е заплашвал, тя му е повишавала така или иначе високата заплата, а той е поставял нови и нови изисквания. Може би просто й е писнало и е решила да сложи край.
Не им беше трудно да си представят, че тя го е убила. Именно това ги доведе до вратата на Джанси отново тази сутрин.
Стоеше боса, с изрязани джинси и носеше обичайната тениска.
— Вие отделяте много време на това разследване! Да не би да разполагате с някоя нова заповед?
— Не, този път нямаме — отвърна Скиф. — Надявахме се да си поговорим за Мая.
Челото й се сбръчка.
— Защо? Та аз дори не я познавам!
— Знаеш коя е — отбеляза Брако.
— Ами да, разбира се, че знам коя е. Собственичката на кафенето. Но вие да не би да си дружите с шефа на полицията?
— Разбирам гледната ти точка — Скиф не искаше да противоречи на Джанси, която в момента бе най-голямата им надежда. — Може ли да влезем и да си поговорим за минута?
— За Мая? Вижте, аз наистина не знам нищо за Мая.
Полицаите просто кимаха с глава, докато Джанси се колебаеше, поглеждаха зад нея, въздъхваха, внушавайки й, че е по-добре да я последват.
— Робърт е тук и пием кафе — обяви предварително.
След което се обърна и пое навътре. Докато следваха своя свидетел, Брако хвърли красноречив поглед към Скиф, която кимна в знак на разбиране.
Робърт Трип седеше на кухненската маса, отново облечен в лекарска престилка. Бе чул както звънеца, така и разговора на прага на вратата и не изглеждаше истински ентусиазиран от присъствието на полицаите, но поне ги поздрави с едно „Хей“. Изправи се, заобиколи масата и се ръкува с двамата.
— С Джанси пием по кафенце — каза той. — Топло и току-що сварено. Най-доброто от „Бей Бийнс“.
— На мен ми звучи добре. Черно, ако може — Скиф би приела всичко, което би осигурило на нея и Брако повече време, за да си побъбрят с Джанси и Робърт. Попита: — Къде е Бен тази сутрин?
— На предучилищна градина. От осем до дванайсет часа — Джанси погледна Брако. — Инспекторе? Кафе?
— Разбира се — прие той. — С две лъжички захар, моля.
Джанси взе чашите и ги постави на плота, а Трип отбеляза:
— Бяла захар. Ще ви убие!
Брако се усмихна с половин уста.
— Това — отвърна той, — или нещо друго. Уверявам те, последното, за което бих се тревожил, е захарта — издърпа един стол, обърна го и седна с разкрачени крака. — И така, Робърт, може ли да те попитам кога ходиш на училище?
Въпросът, който вероятно целеше да го ядоса, получи сдържан отговор.
— Свърших в полунощ. Трябва да се върна по обяд. Смяната ми тази седмица е дванайсет на дванайсет часа. А, и съм на повикване през часовете за почивка всеки трети ден, за да не би да наваксаме със спането. Това би било грешно.
— Те не искат да спите? — попита Скиф. — Това не е ли опасно за пациентите?
— Ако се окаже, че е така, те изгонват. Ако спането е по-важно за теб от лекуването, значи не желаеш достатъчно силно да станеш доктор. Ако липсата на сън влияе върху работата ти, значи не притежаваш онова, което е необходимо. Не вярвам, че има лекар, получил образованието си в Щатите, който не е преминал през петгодишното сериозно лишаване от сън. Част от традицията е. Ако не можеш да го преживееш — намери си друго занимание.