— Не може да се случи. Няма да се случи. Дори и след милион години.
— Защо не?
— Защото името ти, фигуриращо в списък на нечий компютър, не означава нищо. Нали не си признал каквото и да било на Скиф, когато ти се е обадила и те е разпитвала?
— Със сигурност — Фаръл превъртя очи. — Да не съм бавноразвиващ се?
— Това имам предвид. Не си. Така че не се връзвай. Не разполага с нищо, което може да докаже. Край на историята. Още повече няма как да превърнат тази история в градска дискусия. Не звучи като нещо, с което Джеф би се занимавал.
Фаръл сдъвка и преглътна, отпивайки глътка кола.
— Не. Говореше за обичайните новини. Може би си прав за проблема с оклеветяването, но от вестника сигурно са изкушени. Това е страхотна история.
— Няма никаква история. Не могат да я публикуват.
— Добре. Но изглежда в списъка фигурират интересни личности, като изключим моя милост и сътрудника на Уайът. А обществеността би искала да знае.
— Кой например? — поинтересува се Харди.
— Джеф, Господ да го благослови, не искаше да ги изрежда по име. Но има поне един съдия, повече от двама началници от градската управа, няколко видни преподаватели, двама надзорници, няколко актьори, въобще публични личности от този род… Между другото и някакви от областната прокуратура…
— Вече говориш за прецакване — отбеляза Харди. — Само ти намеквам, че тези от областната прокуратура са наистина прецакани. Поне онези, които не са се сетили да си вземат медицински разрешителни за ползване на марихуана.
— Да, ще се търкалят глави със сигурност. Ако все още работех тук, бих ги омаял, бих им предложил да ги представлявам за малко пари и бих ги подкарал по ведомост.
— Ти все още работиш тук, Уес, за това не се тревожи.
— Не се притеснявам, че мога да бъда уволнен, Диз — погледна отстрани на дивана. — Да ти кажа истината, срамувам се, че тези лайна излагат фирмата по този нелеп начин. Ти и Джина не го заслужавате, а и не е най-добрата светлина, в която могат да се представят съдружниците, не е ли така?
Диз махна с ръка.
— Уес, става въпрос за марихуана в Сан Франциско през двайсет и първи век! Ще отшуми за седмица, може би две. Оценявам чувствата ти, но, честно казано, на никого не му пука.
— Ще им запука, ако се окаже, че това убийство е извършено за малко блага тревица.
— Няма да се окаже. Който и да е застрелял Дилън, не е взел и грам от нея.
— Как би могъл да знаеш това?
— Бил е с раницата си, пълна с трева. Как ти звучи това?
— Ами как ти звучи, ако също така е бутал и количка за пазаруване, пълна със същите неща и стрелецът е избягал заедно с нея?
Предположението накара Харди да се замисли за секунда, след което разтърси глава, опитвайки се да пропъди недопустимата мисъл.
— Не се е случило, Уес. Виж, в най-лошия случай, ако „Кроникъл“ публикува статията, ще продадат няколко броя, но историята сама по себе си няма да представлява интерес за всички останали.
Всъщност представляваше интерес поне за един служител в Сан Франциско — за новоизлюпения главен секретар на Прокуратурата на Съединените американски щати Джери Глас.
Предишният главен секретар, който бе възприеман от централните власти за прекалено толерантен, бе един от печално известните уволнени от Алберто Гонзалес. С приемането на длъжността Глас не губи и миг, за да се наложи и докаже като твърд и безкомпромисен обвинител и стабилно да се противопостави срещу по-либералната култура на града, който Хърб Кайен — легендарният публицист на „Кроникъл“ — бе кръстил Багдад край Залива.
Глас, който бе на трийсет и пет години, беше добре сложен, макар и леко закръглен, обикновено изглеждащ екземпляр и имаше типичния за работещите в кабинети пепеляв тен на лицето. Бе гладко избръснат, а светло-кафявата му коса беше подстригана късо, леко по-ниско от дясната страна. Окастряше бакенбардите си, следвайки линията на върха на ушите. Също така той беше агресивен и амбициозен. Бе възприемал предишната си месторабота — най-точно определено — за задънена улица. Затова раздаваше наляво и надясно резюмета, поддържаше добри взаимоотношения с бившия си началник, в момента помощник-областен прокурор във Вашингтон, и именно той успя да му уреди настоящото му назначение в Сан Франциско. Джери енергично го прие. Предвид всички тези обстоятелства, нямаше никакво намерение да следва посоката на предшественика си и сред многото си приоритети, първо се захвана и положи неимоверни усилия, за да затвори медицинските приемни за употреба на марихуана, които бяха около дванайсетина. Това винаги е бил деликатен стремеж на централната власт, откакто щатът Калифорния и градът и окръгът Сан Франциско одобряваха или поне си затваряха очите пред така наречените благоприятни условия за „състрадателна употреба“.