— Би трябвало да е — каза Киурко.
— Всичко е наред. Приключихме с този въпрос.
Уайът Хънт хвърли бегъл поглед към улица „Грант“ от прозореца в приемната си стая, след което се обърна отново към служителите си.
— Бих приветствал дори и най-незначителната идея.
— Ще ни подскажеш ли нещо — попита Киурко, — или поне какво да търсим? Има ли някакъв времеви период?
— Харди смята, че се е случило, когато е била в университета. Което означава преди от десет до четиринайсет години. Нещо, от което се срамува или още по-лошо. Очевидно смята, че ако се разчуе, все още може да й навлече неприятности.
— Добре — отвърна Тамара, която също бе получила своя дял от курсове по криминалистика, — статусът на ограничението се простира върху почти всичко, което е извършила тогава, като изключим, че е убила някого. Какво е направил Воглър, за да го вкарат в затвора? Може ли да е била замесена по някакъв начин в това?
Хънт насочи пръст към секретарката си.
— Ето! Оттук можете да започнете. Ако по някакъв начин е била замесена и Воглър е обрал пешкира… Колко добре го познаваше, Крейг? Говорил ли е някога за това?
— Не и пред мен. Бегло го познавам, само от кафенето. Можем да се докопаме до този списък и да попитаме някой от фигуриращите вътре дали знаят.
— Не бих заложил на това. А и смятам, че предположението на Там може да се окаже по-ползотворно. Провери дали няма съучастник или съучастници и разговаряй с тях.
— Харди просто трябва да я попита — каза Киурко. — Нали каквото и да му каже е неприкосновено? Никой друг няма да узнае. Не виждам проблем.
— Ами първият проблем е — дано не прозвуча користолюбиво, — че ако той я попита и тя му отговори, моята агенция няма да изкара пари. Другият е, че очевидно е обещала на мъжа си, чието име е Джоуел, че няма да се вижда с Диз, освен ако не присъстват и тримата. Как ти се струва всичко това?
Тамара вдигна ръка, сякаш бе прилежна ученичка и заговори моментално:
— Не би искала Джоуел да разбере.
— Шестица! — поклати глава Хънт. — Така предположих и аз. Което означава, че може въобще да не е нещо криминално. Просто някаква постъпка или поведение, за което предпочита той никога да не узнае.
— Направила е аборт — предположи Тамара.
Отново Хънт кимна глава в знак на съгласие.
— Не е невъзможно. Особено ако си съвестна католичка, каквато е тя, каквито всъщност са и двамата.
— Чакай малко — Киурко разкърши тяло и отново седна. — Плаща на Воглър деветдесет хиляди на година, за да не каже на съпруга й, че е направила аборт? А Воглър е единственият, който знае? Не ми се връзва нещо.
— Не знам, Крейг. Странни неща се случват. Може и Воглър да е бил бащата — Хънт се спусна от перваза на прозореца. — Нека първо да се съсредоточим върху пребиваването му в затвора — защо е попаднал, с кой се е размотавал и да проучим дали е свързано по някакъв начин с Мая.
— Това ми допада — отвърна Киурко.
— Добре. Междувременно ще подуша наоколо и да видим дали ще успея да говоря с някого, който си спомня нещо за нея от университета. Говорих за това с Диз вчера и той е малко притеснен, че ако Воглър я е изнудвал, тя би могла да знае нещо опасно, което всъщност не знае, че знае. Цялата ситуация е малко спешна.
Киурко вече бе на крака.
— Веднага се заемам — каза той.
Малко преди обяд, в бурен и ветровит есенен ден, Брако и Скиф отново бяха в Хейт-Ашбъри и разговаряха с възрастна жена на име Лори Брадфорд. Бяха се разположили около малка дървена масичка с дантелена покривка в ъгъла на кухнята й. Живееше на втория етаж в кооперация, с изглед към Ашбъри, срещу улицата с отбивка към алеята, на която Дилън Воглър бе застрелян.
Тя, разбира се, бе видяла полицията и тълпата миналата събота. Оттогава четеше за убийството и следеше отблизо развитието на разследването във вестниците. От два дена насам се опитваше да прецени дали си струва усилията да се обади за забелязано от нея възможно несъответствие и най-накрая бе решила, че си заслужава. Затова се намираха в нейното жилище.
— Сигурна ли сте? — попита я Скиф.
— Да, напълно. Чух два изстрела, а не един.
Госпожа Брадфорд, която бе близо седемдесетгодишна, бе облечена за срещата с инспекторите с лилав костюм, практични черни обувки и черно поло.
— Още когато ги чух си помислих да звънна в полицията, но тъй като нямаше раздвижване, писък или други звуци, предположих, че са били пиратки или нещо подобно. Ако наистина се бе случил някакъв инцидент, някой друг така или иначе щеше да се обади. Не че не бих искала да се замесвам. Хората винаги казват, че не искат да се замесват, но това не ме притеснява. По-скоро се самоубедих, че вероятно не се е случило нищо. Погледнах през прозореца — виждате, че имам ясна гледка върху първите няколко метра от алеята — и не видях нищо да се движи. Както и на улицата. Не искам да подавам фалшив сигнал, което би било по-лошо от това, да не се обадя въобще. Нали така? Както и да е… — обясняваше тя, а гласът й постепенно замря.