— Хубаво е, че се обадихте, госпожо — успокои я Брако. — Но досега не сме чули никой друг да споменава за повече от един изстрел.
Върху лицето на Брако се изписа раздразнението от нехайството, което цареше в Сан Франциско. Това все пак не беше Хънтър’с пойнт, където гърмяха пистолети всяка минута, но си мислеше, че е квартал, в който престъпността не е така висока и два изстрела от пистолет не са съвсем обичайно събитие. И очевидно нито един от гражданите не е бил склонен да се обади. Ако не ставаше въпрос за напалм, никой не обръщаше внимание.
Госпожа Брадфорд местеше поглед от единия инспектор към другия, сякаш молеше за тяхната прошка.
— Значи никой не се обадил на полицията?
— Не, госпожо.
— О, тогава наистина трябваше да звънна, нали?
— Това в момента няма значение, госпожо — отвърна Скиф. — Важното е, че сте се обадили и сега сме тук. Инспектор Брако и аз ще проверим съобщенията, за да видим дали някой друг се е обадил, за да ни уведоми за тези изстрели или да се оплаче от притеснителен шум в събота сутринта. Може би и други са помислили, че не е станал някакъв инцидент и затова съобщението не е стигнало до нас.
Брако се примъкна напред и постави лактите си върху масата.
— Бихте ли ни казали малко повече за тези изстрели? Например какъв беше интервалът между тях?
— Може би около минута. Между другото бе достатъчно дълъг. Не бяха последователни, тоест един след друг. Спомням си, че бях будна, но все още се намирах в леглото, когато чух първия. Лежах и се чудех какво беше това и изведнъж осъзнах. Сещате ли се? Сякаш не си напълно буден. Тогава реших, че наистина съм чула нещо и станах, за да видя какво всъщност може да е било и тъкмо бях стигнала до коридора, когато прокънтя и вторият.
— И какво направихте след това? — попита Скиф.
— Ами… — Лицето на госпожа Брадфорд се оживи при спомена. — Отидох до прозореца възможно най-бързо и погледнах към улицата и към алеята, но не знаех откъде точно идва звукът на изстрелите. Наистина не можех да определя. Както и да е. Но след като не видях никои да се движи и не чух нищо друго откъм улицата, реших, че вероятно не е нещо сериозно и че няма да звъня в полицията.
— Госпожо Брадфорд — обърна се към нея Скиф, — дали случайно не сте забелязали точното време на изстрелите?
— Да — отвърна тя. — Часът беше шест и десет минути. Имам предвид втория изстрел. Първият беше малко преди това, в шест и осем-девет минути. — Посочи към печката: — Според онзи дигитален часовник.
— Доколко сте сигурна — заинтересува се Брако, — че това е бил точно този звук?
— О, определено беше същият. Ако вторият е бил изстрел, тогава и първият е бил и обратното. Силен и остър. По-висок от телевизора — отново се завърна към любимата й тема: — Наистина трябваше да се обадя на полицията. Можеше някои да дойде тук бързо и да хване убиеца.
— Не се безпокойте, госпожо Брадфорд — Скиф потупа ръката й, поставена върху масата. — Всичко е наред. Постъпихте правилно, като ни се обадихте. Това е много важна информация, с която не разполагахме до този момент — хвърли едно око на Брако. — Може да промени цялата ни теория относно случая, и то само защото вие сте добър гражданин. Благодарим ви много.
Надолу по стълбите, където вече не можеше да ги чуе, Скиф започна да коментира чутото.
— Вярваш ли й?
— Смятам, че е чула нещо.
— Но имаше само един липсващ куршум от оръжието, с което е извършено престъплението!
— Евентуално оръжието, с което е извършено престъплението. Съответстващо на оръжието, с което е извършено престъплението. Споменът ми не е много точен, Дебра.
— Воглър не е застрелял никого в тази алея.
— Не е.
— И имаше само една гилза.
— Да.
— Което какво означава?
— Означава, че жената е почти на сто години! Че й е скучно да живее сама. Просто е чула шум същата сутрин, в която е прострелян Воглър.