Излязоха в мрачния и ветровит ден и се отправиха към Хейт, където, макар че бяха паркирали в законно обозначената зона, Даръл бе преминал през цялата процедура със закачането на станцията върху огледалото за обратно виждане и поставяне на визитната си картичка върху таблото. Вървяха по противоположната страна на улицата на „Бей Бийнс Уест“ и когато се изравниха със заведението, Скиф удари Брако по ръката.
— Даръл — промълви тя, — чакай малко. Погледни!
Двамата спряха.
— Какво?
— На вратата.
Брако бегло погледна, след което слезе от бордюра и тръгна да пресича улицата.
— Какво е това?
Когато се приближиха, отговорът се появи от само себе си. На предната врата бе закачен официален жълт лист от правителствен документ, на които бе изписано „Обнародване на недвижим имот“, с което се декларираше, че заведението е обект на конфискация от федералното правителство поради заведено дело за трафик на забранени субстанции.
— Джери Глас — отбеляза Скиф. — Страшно го харесвам този тип!
13.
Дизмъс Харди не си бе взел якето тази сутрин и заради принципа реши да не хваща такси от офиса си за дванайсет пресечки, за да се добере до Федералната сграда, намираща се на Голдън Гейт Авеню. Но сега плащаше за ината си, здраво стиснал зъби, със закопчан догоре костюм и с ръце в джобовете.
След десет и половина бе получил две спешни обаждания. Първото бе от Мая, а десет минути по-късно звънна и Джоуел Таунсхенд. Веднага след това се опита да разговаря с Джери Глас, който не бе много склонен да дискутира ситуацията с конфискацията по телефона.
— До голяма степен говори сама по себе си — беше обяснението, което бе склонен да даде.
Но Харди разполагаше с някое и друго асо в ръкава, в лицето на Арт Драйсдейл, негов приятел и бивш наставник в Областната прокуратура, който понастоящем бе един от най-уважаваните почетни партньори в кабинета на щатската прокуратура. Десет минути след като приключи разговора с Арт, Глас му се обади и му съобщи, че може да проведат конферентен разговор, стига да се осъществи в неговия офис и през следващия половин час.
Следователно му предстоеше разходка.
Упражнението обслужваше две малки цели. Даваше възможност на Харди да помисли. А ходенето във вихър и прах наистина го вбесяваше.
Сега, докато вървеше по вечно стерилния коридор на единайсетия етаж, Харди, без да иска, си спомни за последния път, когато се намираше в този квартал по работа. Бе на отсрещната страна на улицата в Щатската сграда. Тогава — може би най-добрият му период през последните шест години — по същество бе обвинен, че е подпалил пожар в собствения си дом, за да вземе застраховката. Пожарният инспектор и двама детективи, действащи в отбор, го заплашиха с арест, докато не им се сопна, че блъфират и си излезе по средата на разпита.
Не за първи път се замисли дали няма някаква тъпа, но мощна и психясала карма в тези две правителствени сгради — федералната и щатската, — която привлича безсърдечни, измамни и самодоволни бюрократи.
Въпреки че не харесваше архитектурния план и общата атмосфера на Съдебната палата на Седемнайсета и „Брайънт“ — където обикновено вършеше работата си, — никой не би оспорил, че сградата пулсираше с всеки удар на сърцето от човешкото — с всичките си недостатъци и достойнства. В контраст на тези безлични правоъгълници от стъкло и гранит, така притихнали, сякаш въплъщаваха безименната власт на държавата, позволяваща й да вреди и да се меси, където сметне, че е необходимо под презумпцията „налагане на правилата“.
В съзнанието му изскочи афоризъм на негов познат: „Същността на фашизма е да направи законите да забранят всичко и след това да ги прилага избирателно срещу враговете си“.
Е, разбира се, не бе чак толкова лошо. Харди имаше там няколко души приятели, включително и Арт Драйсдейл, който работеше в някой от тези кабинети. Но самият той ги отбягваше, когато му се удаваше, макар и несъзнателно. Вървейки към отдалечения кабинет на Глас, не можеше да игнорира раздразнението, което се надигаше в червата му, или потръпването — сякаш изпитва страх — в основата на мозъка си.
Глас тежеше с около десет килограма повече от Харди, макар да бяха горе-долу един и същи ръст. Днес бе облечен със сив костюм, бяла риза, закопчана до врата, и светлосиня вратовръзка. С усилие успя да се ръкува с Харди, подавайки ръка над бюрото, и седна, като посочи към двата стола с бежова изкуствена кожа срещу него.