Макар и минимална част от този оптимизъм да бе повлиял на Ейб.
Обикновено словоохотливият Харди се опитваше да запази спокойствие, като изстискваше лимон върху рибата си. Самоненавистта бе последната реакция, която бе очаквал да прояви твърдоглавият му дългогодишен приятел. Глицки не е таял много съмнения относно кой е и за какво…
Ако е таял, поне не го е показвал.
Сякаш инцидентът със Закари отприщи някакъв апогей на демони, които подкопаваха неговата самоувереност и самоуважение.
Харди сдъвка залъка си, след което постави вилицата на масата.
— Знаеш ли — започна той, — аз бях този, който смени памперса на Майкъл, преди да го поставя в леглото му през онази последна нощ. Разполагах с цялото време на света, за да вдигна преградата. Аз се бях облегнал на проклетото нещо и го поставих вътре. Беше наполовина вдигната и единственото, което трябваше да направя, бе да се изправя и да я издърпам догоре. Най-простото нещо на света! Лесна работа. За нещастие, тази мисъл не мина през съзнанието ми.
Глицки бе вдигнал чашата си със студен чай, за да отпие, но я остави обратно.
— За нещастие. Смяташ ли, че това е достатъчно като оправдание?
Сърцето на Харди задумка в гърдите му с неочакван разтърсващ гняв и му бяха необходими няколко секунди, за да възвърне самообладанието си. Най-накрая успя да поеме въздух.
— Така го възприемам, Ейб. Трябва да го приемам така, за да мога да живея заедно с него. Смяташ, че съм се залъгвал през всичките тези години?
— Ти сам го каза — мисълта не е минала през съзнанието ти.
Харди отпи от содата си, опитвайки се да подреди думите си.
— Значи ти стоиш там, като добър баща, за да научиш Зак да кара новото си колело. Настаняваш го на седалката и се сещаш „О, да, каската…“
Глицки го прекъсна, като леко повиши глас.
— Знам какво съм направил!
— Не знам дали наистина знаеш.
— Не ме предизвиквай, Диз, наистина!
Харди пое дъх.
— Не те предизвиквам. Само казвам, че не си извършил нищо, което да го е причинило. Мисълта не е минала през съзнанието ти.
— А трябваше.
— Защо? Нещо, което дори слабо да наподобява инцидента, да се е случвало досега? Трябва ли да мислиш за всяка една непредвидимост, която би могла да го сполети? Ако това е истина, то никога не трябва да изпускаш децата си от поглед! Никога! По дяволите, дори не трябва да допускаш да стават от леглото, защото нещо може да се случи!
— Но нещо се случи.
— Ти не си го предизвикал.
— Но можех да го предотвратя. Ако се бях сетил…
Харди постави ръката си върху масата между тях.
— Ако се бе сетил — отвърна Харди. — Но не си имал причина. Нищо подобно не се е случвало преди. Следващия път ще се сетиш да сложиш първо каската. Но, че не си се сетил, не означава нехайство, Ейб. Било е скапан инцидент. Можеш да направиш същото още хиляда пъти и нищо лошо да не случи. Грешката не е твоя.
Глицки се прегърби върху чинията си. Масата им се намираше до прозореца, а той гледаше свирепо към бушуващото време навън.
— Как грешката да не е моя, когато отговорността бе моя! Случи се по време на моята смяна, следователно аз съм виновен!
— Това не е полицейска бюрокрация, Ейб, това е животът ти.
— Да бъда ченге е моят живот.
— Не ми ги пробутвай тия. Да бъдеш ченге е това, което правиш. Останалото е твоят живот. Проблемът ти е, че това наистина се е случило на теб, на твоето дете. Значи и двамата сте жертви. И тъй като единственото нещо, което не допускаш никога, е да бъдеш жертва, тогава не ти остава нищо друго освен да се нагърбиш и да поемеш отговорността за случилото се. Защото „ти си такъв, а това е, което правиш“. Напълно автоматично.
Глицки изплю камъчето.
— Което също не е грешно.
— Не казвам, че е. Не през цялото време, не и обикновено. Но този път, този един-единствен път, те съсипва и точно когато е необходимо да си силен, когато Трея и Рейчъл, а дори и шибани адвокати като мен — цяла тълпа се нуждае от теб, за да го преодолеят, не се дръж сякаш не ти пука как ще се отрази върху останалите. Ти не постъпваш така. Ти не си го причинил. Случило се е, това е. Ти също си жертва, добре, разбирам. С пълно основание. Но това по никакъв начин не те прави недостоен човек, не и ако не го позволиш.
Белегът върху устните на Глицки бе побелял. Тежките му вежди висяха като пропаст над очите му, които останаха неподвижно вперени в чинията и отказваха да се кръстосат с тези на Харди. Той си помисли, че не е невъзможно приятелят му изведнъж да експлодира и да го нападне физически направо през масата, да хвърли по него нещо или гневно да напусне ресторанта. Вместо това очите му се повдигнаха.