— Свърши ли?
— Да.
Глицки кимна.
— Ще го обмисля.
Намираше се малко по-далеч. Близо до нейния дом имаше и други църкви, между които катедралата „Света Мария“, но Мая Таунсхенд чувстваше, че установява съкровена връзка в църквата „Свети Игнасио“, която се намираше близо до студентските общежития, и дойде дотук с колата. Нуждаеше се от цялата божествена намеса, която можеше да получи, и това бе мястото, на което идваше най-често, за да се помоли за прошка. По-голямата част от молитвите, които бе отправила тук, бяха чути.
Чути в смисъл, че имаше Джоуеп и съвместният им живот. Тяхното здраво семейство. Прекрасният им дом и финансова сигурност. Ако Господ не й бе простил, със сигурност Той не би излял толкова благодат върху нея.
Или се бе принудила да повярва.
Но сега изведнъж вече не бе толкова сигурна. Знаеше, че убийството е смъртен грях и се чудеше дали Господ привидно бе приел нейното покаяние и молитви, или просто бяха част от наказанието, тъй като щеше да й отнеме всичко, което обича и цени. Защото, ако заради всичко това загуби Джоуел или децата, дори техния дом и състояние, би било далеч по-опустошително, отколкото ако никога не бе познала подобна любов и удовлетвореност. Господ търсеше справедливост, така както раздаваше милост. Църквата проповядваше, че не съществува грях, който Господ не би могъл да прости, и че най-лошият грях е липсата на вяра и отчаянието. Божията милост е безгранична. Но ключът към каквото и да било искане за тази милост бе изповедта.
Тя никога не би могла да се изповяда.
Вярваше, че тази истина я обрича на проклятие за вечни времена.
Познаваше обстановката и се запъти към църковната пейка, на която обикновено присядаше. Прекръсти се, сключи ръце и наведе глава.
Но никакви молитви не последваха. Разумът й се връщаше постоянно към лъжите, които бе наговорила на Джоуел предната вечер, лъжите, с които живееше от толкова отдавна. Но истината бе дори и по-лоша.
Дървената подложка, върху която бе коленичила, беше леко вдлъбната в средата и след минута се опита да се изправи, след което се намести в дупката отново, като стовари цялата си тежест върху коленете, сякаш принасяше в жертва краката си, а болката бе почти непоносима.
— Моля те, Господи! Моля те, прости ми, моля те! Съжалявам, толкова много съжалявам!
Изправи глава и се опита да фокусира изпълнените си със сълзи очи върху разпятието на олтара, върху мъките Христови.
Но Христос никога не бе правил това, което бе направила тя. Христос е знаел, че божията милост ще го спаси.
След събитията от последните няколко дни тя вече не таеше подобна надежда за себе си.
14.
На около сто и петдесет метра от страдащата и стремяща се към молитва Мая, Уайът Хънт отгърна още една страница от годишника, мислейки, че в бъдеще частните детективи ще бъдат значително облекчени. Например, ако искаш да разбереш нещо за сегашните деца, трябва само да влезеш в техните акаунти в Май Спейс или Фейсбук, като автоматично и много подробно ще разбереш какво точно са правили субектите на издирването от шести клас нагоре.
Но Мая Таунсхенд бе на трийсет и две години и бе малко старичка за подобен подход. Така че Хънт ограничи търсенето си до откриването на някоя нишка в хартиените носители от нейните университетски години. Естествено първо бе написал имената на нея и на съпруга й в Гугъл и имаше повече от три хиляди резултата, повечето от които се отнасяха за бизнеса на Джоуел и за общата им благотворителна дейност. За двойка, която има такива политически връзки, бяха много малко свързани с местната и националната политика, а и не бяха част от висшето общество на Сан Франциско. За „Бей Бийнс Уест“ видя „многобройните“ четири резултата с описанието „малко квартално кафене, което може да се мери с гиганта «Старбъкс» и се справя доста добре“.
Нито намек за марихуана или за неприятности от какъвто и да е вид.
На Хънт му хрумна да напише и името на Дилън Воглър. За управителя на кафенето нямаше никакъв резултат, освен съобщенията за скорошната му смърт и си помисли, че това е един от много малкото невидими мъже в цялата страна.