Оставиха доста съобщения.
Оказа се, че дори намирането и на една жена е доста трудна задача. Надяваха се чрез фамилията да попаднат на родители, които са склонни да споделят някаква информация с тях, но това изискваше многобройни обаждания и отново съобщения, съобщения, съобщения.
Към четири и петдесет, след тричасова работа, Хънт набра двайсет и третия телефонен номер срещу фамилията Петерсон и от другата страна на линията чу женски глас.
— Здравейте — поздрави той. — Опитвам се да се свържа с Ники Петерсон.
— Аз съм Ники.
Хънт замахна победоносно с юмрук във въздуха, хвърли един кламер по Тамара, за да привлече вниманието й и да я уведоми, че най-накрая има попадение, след което се опита да звучи сладкодумно и представи себе си и своята задача. Когато приключи, тя отвърна:
— Разбира се, че познавам Мая. Бяхме мажоретки. Не знам къде се намира сега, тъй като не сме се виждали от университета насам. Да не би да има неприятности?
— Защо попитахте това?
— Ами вие сте частен детектив и питате за нея. Не съм отличничка по математика, но мога да събера две и две. Значи има?
— Какво?
— Неприятности!
— Не, все още не — отвърна Хънт, — но може би ще има много скоро.
Той й каза, че ако е свободна, биха могли да се срещнат още сега и час по-късно седеше от отсрещната страна на бюрото. Макар да не бе вече мажоретка, изглеждаше сякаш все още можеше да направи някой и друг подскок, за да подкрепи отбора.
— Така — попита я Хънт, — разговарям с хора, които са контактували с Мая тогава. Познавате ли мъж на име Воглър, Дилън Воглър?
Тя се поколеба за момент.
— Не вярвам. Спортист ли е? По онова време ходех на срещи само със спортисти.
— Мая също ли излизаше само със спортисти?
— Всъщност не. Първоначално се присламчи към нас, но след това отпадна от отбора.
— Защо?
— Наистина нямам никаква идея. Може би имахме прекалено много тренировки. Не знам. Може би просто загуби интерес. Често се случва.
— Спомняте ли си някакви слухове или клюки около момента, в който напусна? Забременяване, аборт или нещо подобно. Наркотици? Арест?
— Всъщност не. Но ние не бяхме съвсем близки. В смисъл, че докато беше в отбора, сме общували, но след като напусна, както вече ви казах, нито съм я чувала, нито съм я виждала.
— Дали има други мажоретки, които да са я познавали по-отблизо? Разполагам със снимка, отпечатана в студентския вестник, на която с нея, освен вас, са фотографирани още две момичета — Ейми Байндер и Черил Золотни.
— За Ейми съм напълно сигурна, че не са били близки. А Черил? Може би за малко. Но фамилията й вече не е Золотни. Само за секунда да си спомня.
— Разполагате с колкото време ви е необходимо.
В приемната телефонът на бюрото на Тамара иззвъня. В този момент тя провеждаше друг разговор, който остави на изчакване, успя да вдигне, след което каза:
— Само минута, моля. Може ли да изчакате за момент?
В същия миг Ники отговори на зададения по-рано въпрос на Хънт.
— Черил Бийл. Точно така. Б-и-й-л. Мисля, че все още живее в града. Събирахме се миналата година. Може да я питате.
— Добре. Благодаря, Ники. Оказахте ми голяма помощ.
Малко след това тя напусна офиса и Хънт даде сигнал на Тамара и вдигна слушалката.
— Ало.
— Господин Хънт?
— Аз съм.
— Името ми е Джери Д’Амико. Остави ли сте съобщение на телефония секретар.
И той започна отначало.
— Нищо? — попита Джина Роук.
— Нищо.
Часът бе шест и четирийсет и пет минути. Джина, съдружничката на Дизмъс Харди и Уес Фаръл, която беше и малко тайна приятелка на Хънт, бе подвила стройните си крака под себе си на дивана в нейния добре обзаведен двустаен апартамент в кооперация, намираща се на улица „Плезънт“, точно под върха на Ноб Хил. Хънт седеше срещу нея, в единия от столовете за четене в унисон с обзавеждането. Бяха дръпнали завесите върху панорамния прозорец и бяха запалили някои от лампите в апартамента, дори и газовата камина, тъй като свирепият вятър тропаше по стъклата. Джина, която беше без обувки, но все още не бе съблякла дрехите си от работа, бе облечена с кафява пола, бежово поло и пийваше от чашата си с уиски. Въздъхна.
— Това ми звучи като много дълъг ден, Уайът.