— Добре, къде са сега?
— Точно тук. Джоуел се опитва да разговаря разумно с тях. Те твърдят, че трябва да ги пуснем. Накараха ни всички да седнем в дневната и не ни позволяват да се движим. Ако се опитаме да мръднем, ни предупредиха, че ще ни сложат белезници. Дори не ми дадоха да разговарям по мобилния ми телефон, защото исках да звънна на Харлан, за да дойде да вземе децата, и след това на теб! Могат ли да се държат по този начин?
— Ако разполагат със заповед, могат. Казаха ли какво точно търсят?
— Обувки и/или дрехи, върху които може да има следи от кръв…
Което означаваше за Харди, че тя вече е заподозряна.
— Телефони разпечатки, финансови документи, данни в компютъра, същите неща, които изискваха при предишното… — тук гласът й се пречупи. — О, Господи, не знам защо всичко това изведнъж ми се стовари на главата! Не знам какво се случва! Сякаш живеем в някоя полицейска държава. Могат ли просто да се появят тук и да преровят абсолютно всичко?
— Не и без причина, така че вероятно разполагат с някаква и също така са убедили и някои съдия. Въобще разговаряха ли с теб?
— Докато влязат вътре, да. Преди да ми връчат заповедта, ме попитаха какво съм правила вчера.
— Вчера по кое време?
— Следобеда.
— Нали не им каза нищо?
— Просто им казах, че съм била на църква, това е всичко.
И бе напълно достатъчно, си помисли Харди и се зачуди, че пристрастията на клиентката му постоянно я поставяха в положение, което може да я злепостави.
— Ти пак си била на църква?
— Знам! Повечето хора, предполагам, не ходят толкова редовно. Но аз ходя постоянно. В „Свети Игнасио“.
— Колко дълго остана там?
— Не знам. Малко по-дълго от обикновено. След това взех децата от училище. Но казах на инспекторите, че няма да отговарям на повече въпроси, преди ти да дойдеш.
Отворила е вратата, пуснала е конете на свобода, а след това я е затворила. Но нямаше какво да се прави, затова той само каза:
— Браво на теб, Мая. Придържай се към това. Ще дойда след около половин час. Как ти звучи?
— Като много дълъг период от време.
— Знам. Не мога да го променя. Ще дойда възможно най-скоро. Обещавам.
— Добре — Харди чу дъха й.
— Може би преди да дойдеш, Харлан или Джоуел ще успеят да ги спрат.
— Харлан? Брат ти Харлан?
— Да! Нали ти казах, че първо на него се обадих.
— Да, но каза, че си му звъннала във връзка с децата!
— А, и за това. Но нали той и сержант Брако са приятели?
— Да, запознат съм с това. Били са приятели, но сега той е…
Харди спря, преди да каже още нещо рода на, че предвид намесата на Джери Глас в случая едва ли най-успокояващата намеса за полицията би била тази на Харлан Фиск — особено за Скиф — или за законността или разумността на заповедта за обиск в къщата на Мая.
— Ще се държи учтиво с тях, господин Харди. Харлан е учтив с всички.
— Добре тогава, ако пристигне преди мен, мога ли да те помоля да не казваш нищо на полицията, преди аз да дойда? Можеш ли да ми го обещаеш?
След като направи това, затвори телефона и отиде да се приготвя, но измъченият му врат отново го заболя много силно и Харди седна за малко, като се опита по-внимателно да раздвижи главата си и да открие ъгъл, под които не го боли.
— Добре ли си? — Франи влизаше в дневната с две димящи чаши.
— С изключение на шилото за лед, забито във врата ми — взе една от чашите. — Ти си най-добрата, знаеш ли това?
— Чувала съм да се говори. Отново, нека те попитам, защо си спал долу?
— Не можах да заспя и не исках да те будя.
— Винаги можеш да ме събудиш.
— Всички казват така, без наистина да го мислят.
— Аз наистина го мисля, Дизмъс, и ти го знаеш.
— Знам. Съжалявам, просто се шегувам — пийна кафето си и въздъхна. — Ако оставим шегите настрана, работата започва да изглежда много зле.