Но нещо в позата на тялото я спря. Не изглеждаше като нормална поза, главата беше подпряна на вратата. Тя просто не можеше да си представи как някой би могъл да заспи така. Изглеждаше сякаш по-голямата част от тежестта му беше на лявото му рамо, но под него туловището му изглеждаше обърнато в много странна стойка — двата крака сочеха нагоре, сякаш лежеше по гръб.
Сам се приближи и забеляза тънка линия течност, започваща от бетона, която след това се стичаше в процепа между циментовата веранда и асфалта на улицата. В сутрешното ярко слънце можеше да й се стори и като вода. Но още няколко крачки я приближиха достатъчно, за да премахнат всяко съмнение в тази насока — блестящото мокро нещо беше червено.
Тя се наведе, заслони с ръка очите си срещу блясъка и погледна лицето на мъжа; лице, което познаваше и очакваше да види и тази сутрин зад бара на „Бей Бийнс Уест“ както обикновено.
Ръката й, вече разтреперана, се озова пред устата й.
З.
Няколко минути преди седем и половина един сержант инспектор от отдел „Убийства“ на име Даръл Брако спря на Ашбъри. Той измъкна подвижната синя лампа, прокара кабела й през страничното стъкло и я закрепи на покрива, за да е спокоен, че ако мине някой от хората, които се грижат за апаратите за паркинг, ще види, че това е полицейска кола и няма да му напише глоба. Просто за да се презастрахова обаче, остави визитката си върху таблото на понтиака. Знаеше от горчив личен опит, че дори и тези предпазни мерки може да са недостатъчни.
Тълпа от приблизително шейсет души бе обградила жълтата лента, с която се обозначаваше мястото на местопрестъплението и която хората от отговарящия екип бяха прокарали през началото на уличката и още веднъж по-надолу. Брако видя, че ванът на следователя по смъртните случаи още не беше наоколо, но две черно-бели коли от патрулиращите екипи бяха спрели и хората помагаха да се обгради мястото, за да държат настрана любопитните зяпачи.
Извадил значката си, извинявайки се на хората, които разбутваше, той си проправяше път през тълпата и най-сетне мина под лентата. Брако беше доста сериозен тип, който не приемаше глупости и подигравки и не изпита особени проблеми, докато минаваше — четирийсет и две годишен, малко по-нисък от един и осемдесет, гладко избръснат, с лъснати обувки. Той кимна на двамата униформени полицаи, които пазеха реда на местопрестъплението.
В близост до трупа, така очевидно проснат на земята до задната врата на едно от местните заведения, друг човек в униформа — с вече сивееща коса и оформящо се коремче, несъмнено лейтенантът от управлението — стоеше и разговаряше с новия партньор на Брако Дебра Скиф. Дебра беше на трийсет и осем, пясъчната й коса бе подстригана късо и имаше много хубаво строго лице, което изглеждаше още по-строго, когато не носеше грим. Точно поради тази причина тя не слагаше грим никога.
Брако показа значката си и протегна ръка за поздрав.
— Как сте, лейтенант? Даръл Брако.
— Бил Банкс.
— Приятно ми е да се запознаем. Благодаря, че сте удържали крепостта. Пропуснах ли нещо забавно дотук?
Скиф отговори, клатейки глава отрицателно:
— Чакаме техниците. Историята на живота ни, а? Човек си мисли, че тези хора поне ще имат благоприличието да бъдат застреляни през обичайното работно време. Обаче ето на, първото нещо, което ти се случва в почивните дни. С времето, което отнема на техниците да си натоварят нещата и да тръгнат, може да не пристигнат и до обяд. — Тя се обърна към Банкс: — Но ние с Даръл можем да се оправим тук, лейтенант, ако искате да се върнете в управлението или да си отидете у дома. Решението си е ваше.
Банкс се огледа.
— Благодаря, но ако не възразявате, мисля да поостана още малко. Да видя накъде отива всичко това.
— Тъкмо ми казваше, че познава мъжа — обясни Скиф.
Лейтенантът кимна и добави:
— Всеки в квартала го познава. Дилън Воглър. Той управляваше това място.
— И кое място е това по-точно? — попита Брако.
— Заведението, „Бей Бийнс Уест“. Заема целия ъгъл. — Банкс посочи с ръка. — Той е подпрян до задния му вход в момента. Също така тъкмо показвах на инспектор Скиф, вижте на страничната стена тази дупка в мазилката…
— Куршумът. Но… — Брако се приближи, за да погледне по-отблизо.
— Какво? — попита Скиф.
Брако, с лице на сантиметри от стената, отбеляза: