Като например да се отбие в кабинета му неочаквано през обедната почивка на първия ден от процеса с пресни доставки от фъстъци. Фъстъците бяха единственото нещо, което Глицки винаги съхраняваше в горното ляво чекмедже на бюрото си, докато Харди скришом не ги премести в горното дясно чекмедже. Това се случи точно преди Коледа и те така и не се върнаха на старото си място. Случаят бе удобен да му достави нови запаси, докато съдът се върне от обед и той мина, за да остави подаръка и да си поговорят за няколко минути.
Естествено разговорът се завъртя около пледоарията на Стайър, която Глицки намираше за изключително завладяваща.
— Признавам си — отбеляза той, докато белеше поредния фъстък, — аз съм от хората, които се трогнаха от речта му. Всъщност едва ли искаш да ме питаш.
— О, да, забравих за момент. Коя беше точно частта, която те убеди?
— В какво?
— Че Мая е виновна.
Ръцете на Глицки се приземиха върху корема му. Облегна се назад в стола си.
— Имам някой друг фъстък и за теб. В коя част точно ти не повярва?
— Повярвах на всичко — отвърна Харди.
— Видя ли? Не се притеснявай. Ти си предопределен да губиш, така или иначе. Нат — Глицки говореше за осемдесет и нещо годишния си баща — казва, че загубата от време на време укрепва духа.
— Старото „което не ни убива ни прави по-силни“, а?
Лицето на Глицки притъмня.
— Ехо! Къде беше през последните месеци?
— Приемаш случилото се със Зак като загуба? Последния път, когато го видях, скачаше по мебелите!
— Последния път, когато аз го видях, се разхождаше с футболна каска. Може би не си забелязал?
— Може би не си чул това, което току-що самият ти каза — че се е разхождал наоколо. Ако не бъркам, футболната каска е срещу евентуални бъдещи наранявания. Има ли нещо, което премълчаваш?
— Относно какво?
— Относно Зак. Това, което чух, е, че всички показатели сочат пълно възстановяване.
Глицки разтърси глава.
— Не знаят със сигурност.
— Но са казали това, което току-що споменах, нали? Че всички показатели и тъй нататък?
— Те казват, че са „предпазливи оптимисти“. Това е, защото, ако кажат, че всичко е наред и нещо се случи, се страхуват, че ще ги съдя.
— Да не би да е, защото предполагат, че нищо лошо няма да последва?
— Могат да си мислят каквото си поискат. Никой не казва, че знаят. Никой не би могъл да знае. Защо въобще обсъждаме това?
— Защото определяш положението като загуба, затова.
— Да. Добре, то е това, което е, независимо как го определяш — Глицки свали крака бюрото. — За какво говорехме, преди да засегнем тази тема?
— За пледоарията на Стайър.
Взирайки се в малкото разстояние помежду им, Глицки обели още една шушулка.
— Това е основното. Преди имах доста добра памет. Сега се разсейвам лесно… Върти ми се една мисъл. След което изчезва. Друга се завърта. Но не мога да ги свържа помежду им. Сякаш съм вечно разсеян. Не мога да се измъкна от това положение.
Харди го попита:
— Разговарял ли си с някого за това?
— Разбира се. С Трея, Нат, с теб от време на време.
— Имам предвид професионалист.
Глицки почти се усмихна.
— Няма как да стане. Не е нещо, с което да не мога да се справя или да реша и да не го променя.
— Как може да си сигурен?
— Просто съм сигурен, разбра ли? — изяде фъстъка. — Някак си приключих с тази тема, ясен ли съм?
Харди така и предположи.
— Разбира се. Какво мислиш за появяването на кметицата в съда?
— Доста подчертано заявление.
— Не мога да преценя дали ще помогне, или ще навреди. На мен имам предвид.
— Това са съдебни заседатели — отбеляза Глицки. — И един е достатъчен. Как го прие Браун?
— Както и предполагаш. Изкара ме виновен, разбира се.
— Естествено. Аз бих си помислил същото.
— Ами имаш право. Независимо как ще се разиграе ситуацията с Кати и Харлан, най-същественото е, че това е просто още едно отвличане на вниманието. Единственият шанс на моята клиентка е нещата най-после да се завъртят около доказателствата.