— Нищо не се случва там. Той идва просто, защото има чувството, че така трябва.
— Идва — възрази Харди, — защото те обича.
— Добре — Мая очевидно не искаше да разговаря за това. Наклони глава и сведе поглед. След това попита с пресилен интерес: — Е, как се справихме днес?
— Щях да те питам същото.
— Не мога да повярвам, че продължават с това.
— Знам. И аз си го мислех.
— Особено с Левън. Нямат абсолютно нищо, нали?
— Твоето присъствие. Предполагам смятат, че това е всичко, от което ще се нуждаят, щом те натопят за Дилън.
Мая поседя неподвижно известно време, с ръце в скута.
— Продължавам да си мисля какво щеше да е, ако просто не беше носил тревата със себе си.
— Вероятно биха открили скривалището в дома му така или иначе, както и градината, и файловете също.
— Но ако не беше продавал тревата от заведението…
— Не можем да продължаваме да мислим какво би било „ако“, Мая. Продавал е.
— Прав си, така е. — Тя направи пауза. — Ами идването на Кати и Харлан днес? Помогна ли ни?
— Така смятам, въпреки че ми се иска да се беше посъветвала с мен първо.
Още едно мълчание.
— Мога ли да те попитам нещо?
— Каквото поискаш.
— Другия човек, за който каза, че го е извършил. Някой търси ли го?
— Е, ченгетата — не. Това е сигурно.
— Ами ние?
— Ами ние какво?
— Търсим ли го.
— Или нея. Не забравяй, че може да е тя.
— Не, не бих го забравила. Но сериозно.
Този гамбит или предположение, или каквото и да беше, бе донякъде трогателен, но Харди задържа емоционалния си гард вдигнат. Въпреки че технически не беше от значение какво мислеше той за вината на Мая или съответно за липсата на такава, тя можеше и да смята, че би го стимулирало по някакъв начин на процеса, ако вярваше, че е невинна. И този въпрос очевидно предполагаше нейното предположение за друг убиец, без да й се налага директно да лъже адвоката си, като каже, че не го е извършила тя.
Проблемът беше, че той знаеше, че е извършила нещо. Нещо дяволски сериозно, за което Мая очевидно носеше огромен товар вина. И също така знаеше, или си мислеше, че знае, за какво е била изнудвана — нещо, свързано с обира или дори нещо още по-лошо, което бе направила с Дилън и Левън. Така че освен ако не беше убийство при тези обстоятелства…
„Момент“, каза си той. Точно така се тръгва по пътя на лудостта. Но след това си помисли: „Защо не?“ Бяха стигнали дотук. И попита:
— Мая, да или не, беше ли въвлечена в обира, който вкара Дилън и Левън в затвора?
Тя изправи гръб.
— Никой не може да докаже, че съм.
— Не това те попитах.
Мая се поколеба.
— Не. — Един удар на сърцето. — Не и този път.
— Значи точно затова беше изнудването?
Тя не отговори, обърна лице и се загледа в стената.
— Попитах — продължи Харди, — защото трябва да знаеш, че освен ако не си извършила убийство или друго ужасно престъпление по време на обирите, не могат да те обвинят в нищо. В нищо друго, тъй като е изтекъл срокът на давност.
Очите й отново се спряха върху него. Сълзи проблясваха в очите й.
— Защо си толкова сигурен, че са ме изнудвали?
— Например, защото това има най-много смисъл. Участвала си с тях в обири, докато си била в университета. Нали?
Най-сетне раменете й помръднаха с около сантиметър.
— Вече ти казах. Правила съм някои лоши неща.
— Достатъчно лоши, за да заслужиш живот в затвора ли, Мая? Достатъчно лоши, че никога повече да не живееш с децата или съпруга си?
Тя се вторачи през него.
— Искаш ли да ми кажеш какво си направила? Просто го направи. Поверително е. Никои друг никога няма да разбере.
— Не ме тормози. — Думите й прозвучаха спокойно.
— Не те тормозя. Само казвам, че можеш да ми кажеш всичко, което си направила.
— За какво? За да направиш нещо различно? Не мисля така. Мисля, че ще направиш абсолютно същите неща, ще използваш същите аргументи в съда, в каквото и да вярваш, че съм извършила наистина, нали така?
Вече ядосан, Харди не и отговори.
И след това, изведнъж, Мая му съобщи:
— Това, което изглежда не разбираш, е, че ме наказват — рече тя.