От мястото, където беше Скиф сега, жената й се видя млада и много хубава. Черната й, все още мокра — сутрешния душ? — падаща до раменете коса оформяше лице на бледа красота — с широки тъмни очи, очертани скули и червени устни. Носеше широка фланелка с дълги ръкави, затъкната в дънките, но тя не успяваше да прикрие нито бюста й, нито тънкия й кръст.
Но когато се приближи, Скиф видя още нещо около очите й — подутина, която можеше да е от плач, но можеше да има и друг източник. И под нея не се ли забелязваше един избледняващ вече жълтеникав слой по кожата? Стара или не чак толкова стара синина?
— Мога да видя, че е той и оттук — казваше тя на Брако. Лявата й ръка — без халка — се доближи до устните й. — Не знам дали ще мога… дали трябва да се приближавам.
— Всичко е наред, госпожо Воглър — намеси се Скиф в разговора, като се представи на жената и постави ръка на рамото на Брако.
— Аз не съм госпожа Воглър — моментално я поправи тя. — Името ми е Джанси Тикнър. Не сме женени. Не бяхме женени. Но ме наричайте просто Джанси, става ли? — Раменете й увиснаха. — Господи.
Скиф искаше да я отклони от спонтанната й реакция.
— Партньорът ми спомена за дете, когато говори с теб.
Госпожица Тикнър кимна.
— Синът ми Бен. Оставих го при наемателя ни. Добре е.
Очите й се върнаха на тялото.
— Господи, как се случи това?
— Все още не знаем, госпожо — каза Брако. — Открихме пистолет. Съпругът ви притежаваше ли оръжие?
Джанси Тикнър запримигва срещу слънцето за момент.
— Не можеше.
— Не можеше? Защо? — попита Скиф.
Лицето на Джанси пребледня. Погледна от единия инспектор към другия.
— Лежа за известно време в затвора, когато беше по-млад.
— За какво? — попита Брако.
Тя сви рамене.
— Беше шофьор при един обир. Единствения път, когато е правил нещо подобно. Та, както и да е… влезе в затвора. И после нямаше право да притежава оръжие.
Скиф хвърли бърз поглед на Брако. Имаше истинска разлика, и двамата го знаеха, между това да попаднеш в ареста, което значеше да отидеш в килиите на полицейското управление в центъра на града, и между това да лежиш в затвора. Затворът си означаваше труден период и в Сан Франциско — столицата на пуснатите под гаранция престъпници в Западния свят — време, прекарано в пандиза силно противоречеше на описанието на Джанси, че това е било единственото провинение в живота на Дилън Воглър.
— Джанси — започна Скиф, — видя ли Дилън, преди да тръгне за работа тази сутрин?
— Не, стана рано с Бен, нашето момче. Понякога ме оставя да поспя до късно през почивните дни. — Тялото върху асфалта отново привлече погледа й.
Брако попита:
— Дилън имаше ли някакви врагове, за които да знаете? Някой да му е бил ядосан?
— Не наистина, не. Предполагам, че е възможно, но той нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.
— Може би е уволнил някого наскоро? — предположи Скиф. — Или нещо подобно?
— Не. Персоналът се състои от около десет души и всички работят тук открай време. — Тя поклати глава, отхвърляйки тази мисъл. — Каквото и да е било, сигурна съм, че не е било свързано с работата му. — Очите й се приковаха към вратата. — Може би някой го е ограбил.
— Портфейлът му беше в него — каза Брако. — Мобилният телефон. Нямаше следа от грабеж.
— Може би са искали да му вземат нещата, но нещо ги е изплашило.
— Възможно е — рече Скиф.
— Какви неща? — попита Брако.
Джанси затвори уста, облиза устни и премести тежестта си на другия си крак.
— Не знам. Каквито казахте — телефона и портфейла му. Такива неща.
Брако реши да премълчи.
— А нямаше ли нещо друго, което да си заслужава да бъде откраднато и което би могло да не е очевидно за нас? Часовник може би?
— Не мисля така, не. — Тя отново обърна глава към тялото. — Не можете просто да го оставите да лежи тук!
— Няма, Джанси — успокои я Скиф. — Следователят е готов да го откара в моргата в момента, в които ние си свършим работата. — Тя сниши глас и се приближи: — Можеш да си спестиш едно трудно пътуване до центъра, ако пожелаеш да потвърдиш, че си го идентифицирала сега. Ще бъда точно до теб, ако мислиш, че можеш да се справиш.