Харди видя ефекта на това малко изречение върху журито. Двама от членовете дори потръпнаха, явно представяйки си момента.
През следващите десет минути Стайър и Страут обясниха възможно най-подробно всички детайли на нападението върху Левън Пресли — какви поражения му бяха нанесли и употребата на тъпия край на сатъра, и атаката точно иззад нищо неподозиращата и най-вероятно надрусана жертва. Нищо чудно, че кръвта на Пресли излезе позитивна за ТНС, активната съставка на марихуаната. Цялостният ефект от показанията, помисли си Харди, бе, че обрисуваха сходен сценарий на двама близки приятели, които поделят една цигара с трева, след което единият от тях отива зад гърба на другия и предприема предумишлено, яростно и впоследствие смъртоносно нападение.
В действителност това и се беше случило и Харди не можеше да се сети за никаква възможност на света, с която да извърти нещата така, че да има някаква полза за клиентката му. Знаеше също така, че няма начин да контролира Страут или да му попречи да ръси тези малки лични коментари, които имаха такъв голям ефект върху журито. Затова той освободи свидетеля.
Глицки седеше на ръба на бюрото на Брако в голямата стая, в която се помещаваха служителите на отдел „Убийства“. Самият Даръл седеше в нормалния си стол до бюрото, докато партньорката му Дебра Скиф даваше свидетелските си показания по делото на Мая Таунсхенд три етажа по-надолу.
— Ще те ухапе — каза Глицки.
— Не ми пука. Ще го направя.
— Не разбирам какво ще спечелиш от това.
— Удовлетворение. Много е важно за удоволствието от работата.
Глицки въздъхна.
— Какво точно мислиш да съчиниш?
Брако погледна надолу към TR-26.5 — формулярът, който полицаите трябваше да попълват, за да обяснят глобите си за неправилно паркиране. Под „Алтернативно паркиране обмислено, но неосъществено“, той прочете това, което бе написал:
— Оставих колата на кметската ливада с пусната сирена и мигащи светлини. Вървях пет километра до местопрестъплението.
— Ще те оскубят.
— Добре. — Брако се отпусна назад в стола. — Без кураж, няма слава. Може би ще осъзнаят абсурдността на всичко това.
— Сигурно — отвърна Глицки. — Най-вероятно така ще стане. Но междувременно какво изобщо правиш тук?
— Вместо да бъда…?
— Долу. Мислех, че днес ще свидетелствате за Таунсхенд?
— Скиф. Стайър поиска първо нея.
— Защо?
— Не знам. Прокурорска стратегия. Може би е по-добър свидетел.
— По какъв начин?
— Не знам, Ейб. По-пламенна, може би.
Крайчето на устата на Глицки кривна нагоре.
— Имаш предвид с Джери Глас?
— Може би малко.
Брако се изправи и се протегна, сега бе по-близо, за да срещне погледа на лейтенанта си.
— Вероятно е по-убедителна от мен, така или иначе. Не виня Стайър, че я извика. И аз да бях на негово място щях да сторя същото.
— А ти няма ли да ходиш?
— Както казах, може би по-късно. А може би изобщо не. — Той се поколеба, след което сви рамене. — Във всички случаи няма значение. Дебра ще се оправи. Тя е истински вярващ.
— Надявам се, че не ми казваш на този етап, след като делото е започнало, че вече не вярваш в случая, който самите вие изградихте.
— Не е точно това…
— Все пак изглежда като някаква част от него.
Брако огледа голямата стая през, около и зад раменете на Глицки. Нямаше никой друг наоколо. Беше безопасно да разговарят.
— Нямам истински съмнения, че тя го е извършила, Ейб. Имам предвид Мая. Но откакто Дебра отиде и говори с Глас… — Разколебан, Брако направи гримаса.
— Какво?
— Някога забелязвал ли си какво е вярването сред определени хора от полицията? Искам да кажа, всички сме го виждали милион пъти — просто досега никога не се бях сблъсквал с това в някои от моите случаи до момента. Всеки, който има пари и познава престъпник, трябва да е престъпник.
— Да, виждал съм го. Всъщност дори си го мислех. Знаеш ли защо?
— Защото е истина?
— Може би дори по-често, отколкото мислиш, Даръл.
Брако сви рамене.
— Но не винаги, а?
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам това, с което започнах. Че Дебра вероятно е по-добър свидетел. Харди може би ще успее да ме схруска на кръстосания разпит, но не може да докосне нея, защото тя вярва на всичките номера на Джери Глас.