Симс разтърсва ръката ми и ме стиска силно за рамото, без да каже нищо, в онзи „западняшки“ стил, който е придобил през дългите години, докато ми е сътрудничил, докато е бил „аз“. Консуела ме прегръща, в очите й има сълзи, целува ме, казва ми да се върна скоро при нея. Ах, тези невероятни първи месеци с нова съпруга! Колко са великолепни те, преди да настъпи неприятната стара действителност! Консуела е четвъртата. Аз съм минал по доста такива пътища навремето и повечето си приличаха. А сега режисьорът ме преглежда да нямам следи от червило, кима отново и аз се отдалечавам от Консуела и Симс, като им изпращам онзи поздрав с два пръста, прилепени до периферията на шапката, с който съм известен, след което тръгвам по скърцащия под на канцеларията Уелс Фарго и излизам от другата страна под горещото слънце в света на Безкрайния Уестърн.
Една камера хваща от много далеч самотен ездач, който се движи като мравка между блестящите, нарязани стени на каньона. Виждаме го в последователни кадри на фона на разгърнатия пустинен пейзаж. Ето силуета му привечер, изрязан на фона на пламналото небе, с весело килната назад шапка, готвещ си храна на малък огън. Сега той спи, загърнат в одеялото си, докато въглените на огъня се превръщат в пепел. Призори конникът отново е седнал пред огъня, вари си кафе и се приготвя за ездата през деня. Изгревът го заварва на път, засенчил очи с длан, отпуснал поводите, оставил коня да си избира сам пътя из скалите.
Аз съм зрителят, наблюдаващ себе си като актьор, а също и актьорът, наблюдаващ себе си като зрител. Това е сбъдването на детската ми мечта: да играя роля и да гледам себе си как я изпълнявам. Сега знам, че ние никога не преставаме да играем и никога не преставаме да наблюдаваме играта си. Просто е ирония на съдбата, че картините, които гледам аз, съвпадат с онова, което виждате вие, седнали пред малкия екран.
Сега конникът се е спуснал в една висока седловина между две планини. Тук горе е студено, духа силен вятър, конникът е вдигнал яката си, а шапката му е вързана под брадата с ярък вълнен шал. Ако се погледне над рамото ми, в далечината се вижда селище, малко и загубено в безбрежността на пейзажа. Ние следваме ездача, който смушква изморения си кон и започва да се спуска към селището.
Конникът с шапката води коня си из селището Команчи. Има само една улица — Главната. С кръчмата, пансиона, платения обор, ковачницата, смесения магазин, всичко така старомодно и чудато, като на дагеротип от времето на Гражданската война. Пустинният вятър духа без да спира из селището и всичко е покрито с фин прах.
Конникът е познат. Безделниците пред магазина се провикват:
— Хей, това е Уошбърн!
Аз слизам изморено от коня пред обора — висок, напрашен от пътуването мъж, с ниско закопчан колан с кобур, от който се показва напуканата костена ръкохватка на револвера, намиращ се на видно място и лесен за измъкване. Обръщам се и се почесвам по лицето — известното продълговато, тъжно лице, с белег на едната буза и присвити, немигащи сиви очи. Това е лицето на умен, опасен, непредвидим, но състрадателен мъж. Това съм аз, гледащ към вас, така както вие ме гледате.
Излизам от обора и ето ти го шерифа Бен Уотсън, който иде да ме поздрави. Той е стар приятел с потъмняло от слънцето лице и черни мустаци. Върху гърдите на поизхабената му униформа проблясва малка звезда.
— Чух, че може да минеш оттук — казва Уотсън. — Чух, че си бил в Калифорни за известно време.
„Калифорни“ е нашата тайна парола за пенсиониране.
— Така е — казвам аз. — Как върви тук?
— Горе-долу — отговаря ми Уотсън. — Предполагам, че не си чул за стария Джеф Мангълс?
Аз чакам. Шерифът продължава:
— Случи се вчера. Старият Джеф паднал от коня си в пустинята. Предполагаме, че конят му се е изплашил от гърмяща змия… Господ ми е свидетел, че му казвах да продаде това плашливо животно. Но нали го знаеш стария Джеф…