— Само исках да ви го покажа — казва той, без да става от земята.
— Ако искаш някой само да погледне револвера ти, измъкни го бавно и леко от кобура и дръж пръстите си далеч от спусъка — казвам му аз. — И първо кажи какво си намислил да правиш.
— Господин Уошбърн — отвръща той. — Просто не знам какво да ви кажа.
— Не казвай нищо — заявявам му аз. — Просто се махай оттук. Струва ми се, че ми носиш нещастие. Иди да покажеш на някой друг проклетия си револвер.
— Може ли да го покажа на Джо Потър? — пита той, докато става и се изтупва от прахта.
Той ме гледа. Аз още не съм казал нищо. Той преглъща, защото знае, че пак е стъпнал накриво. Аз се изправям.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш въпроса си?
— Не съм имал нищо особено предвид.
— Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен, господни Уошбърн. Извинете!
— Махай се — казвам аз, а момчето бързо се изнизва.
Аз отивам до бара. Кърли вече е извадил бутилката с уиски, но аз я избутвам с ръка и той ми подава една бира.
— Кърли — казвам аз. — Знам, че не са виновни дето са млади, но няма ли начин да не бъдат и толкова глупави?
— Предполагам, че не, господин Уошбърн — отговаря Кърли.
Ние мълчим няколко минути.
— Начес Паркър с пратил съобщение, че иска да те види — казва Кърли.
— Добре — отвръщам му аз.
Друг кадър: ранчо в края на пустинята. В кухнята, готвач-китаец си точи ножовете. Бъд Фаръл, един от слугите, е седнал върху сандък с картофи. Той си пее, докато работи и дългото му конско лице се е надвесило над обелките. Готвачът поглежда през прозореца.
— Идва ездач — казва той.
Бъд Фаръл става, поглежда, почесва селяндурската си тиква и поглежда отново.
— Това е нещо повече от един ездач, тъп китаецо — казва той. — Това е господин Уошбърн. Сигурен съм, както съм сигурен, че сам Господ е създал малките ти топки!
Бъд Фаръл се изправя, отива до входа на къщата и вика:
— Хей, господин Паркър! Господин Уошбърн иде насам!
Уошбърн и Паркър са седнали до малка дървена маса в хола на Начес Паркър и пред тях има чаши с горещо кафе. Паркър е едър, мустакат мъж, седнал на дървен стол с висока облегалка и покрил с индианско одеяло сухите си крака. Той е парализиран от кръста надолу след раняване в гръбнака.
— Е, Уошбърн — казва Паркър. — Чух за теб и Малкия Джо Потър, както всички останали в Територията. Ще бъде страхотна среща. Иска ми се да погледам.
— Нямам нищо против и аз да погледам — казвам аз.
— Къде ще бъде?
— В ада, предполагам.
— Какво значи това? — пита приведен напред Паркър.
— Означава, че няма да се срещам с Малкия Джо. Отивам към Бримстоун и после навън. Далеч от Малкия Джо и този проклет Запад.
Паркър се привежда напред и яростно почесва гъстата си сива коса. Едрото му лице се свива, като че ли захапал кисела ябълка.
— Бягаш ли? — пита той.
— Точно казано — отвръщам аз.
Старият човек изкривява лице, изхрачва се и се изплюва на пода.
— Никога не съм си мислил, че точно от теб ще чуя нещо подобно — казва той. — Никога не съм очаквал от теб да се откажеш от принципите, според които винаги си живял.
— Начес, това не бяха мои принципи. Те дойдоха наготово заедно с ролята ми. Сега аз приключвам с ролята и променям принципите си.
Старецът обмисля казаното.
— Ама какво, по дяволите, става с теб? — пита той. — Внезапно ти се е поискало да си поживееш другояче ли? Или просто си се попикал от страх?
— Наричай го както си искаш — отговарям аз. — Минах, за да ти кажа. Дължах ти това.
— Е, много мило — казва Паркър. — Дължал си ми нещо и понеже ти е било на път, си решил да минеш и да ми кажеш, че бягаш от някакво току-що проходило бебе, което се е било само веднъж.
— Махай ми се от главата.
— Том — продължава той. — Послушай ме.
Аз вдигам поглед. Паркър е единственият човек на Територията, който някога ме е наричал по име. И не го прави често.
— Слушай сега — продължава той. — Не съм свикнал да говоря много. Но ти не можеш да избягаш ей така, Том. Заради себе си не можеш. Където и да идеш, няма да можеш да избягаш от себе си. Ще трябва да живееш с това, Том.
— Ще се справя — казвам аз.
Паркър поклаща глава.
— По дяволите, за какво мислиш, че е всичко това? Позволяват ни да носим скъпи дрехи и да се държим така, като че ли светът е наш. Плащат ни скъпо, за да бъдем мъже. Но всичко това си има цена. Трябва винаги да се държим като мъже. Не само когато е лесно като в началото. Трябва да си останем мъже да края, независимо какъв ще е той. Ние не само играем тези роли, Том. Ние ги изживяваме, ние залагаме живота си в тях, ние сме героите. Господи, та всеки може да се облече като каубой и да се разходи по Главната улица. Но не всеки може да носи револвер и да го използва.