— Хубава реч, Паркър — казвам аз. — Но жалко, че професионалист като теб просто провали тази сцена. Хайде сега, върни се в ролята си и да продължаваме.
— Да те вземат дяволите! — възкликва Паркър. — Не ми пука за сцената, за Филма или за когото и да е от вас. Сега ти говоря истината, Том Уошбърн. Ние сме били близки още от деня, когато ти дойде в Територията като изплашено, залитащо момче, което си спечели място тук само заради смелостта си. Няма да ти позволя сега да избягаш.
— Привършвам си кафето и тръгвам — казвам му аз.
Начес внезапно се извърта в стола си, сграбчва ме за ризата и дръпва лицето ми до своето. В другата му ръка съглеждам нож.
— Извади си ножа, Том. Предпочитам да те убия със собствените си ръце, отколкото да ти позволя да се измъкнеш като страхливец.
Лицето на Паркър е близо до моето, той ме гледа втренчено и дъхът му изгаря лицето ми. Аз се опирам с левия крак в пода и ритам с десния стола на Паркър. Той се преобръща и аз виждам изненадата върху лицето на стареца, когато той пада на пода. Аз измъквам пистолета си и го насочвам между очите му.
— Господи, Том — прошепва той.
Аз издърпвам предпазителя.
— Ах, ти глупаво, старо копеле — изричам. — Какво мислиш, че правим? Може би си мислиш, че играем? Станал си особен и странен откакто куршумът пречупи гръбнака ти. Мислиш, че тук действат особени правила и че ти знаеш всичко за тях. Но тук просто няма правила. Не ми казвай какво да правя, както и аз не ти давам съвети. Ти си един сакат старец, но ако се опиташ да се биеш с мен, аз ще ти отвърна по свой, а не по твоя начин. И ще те сваля както и когато мога.
Аз обирам луфта на спусъка. Очите на стария Паркър се ококорват, устните му започват да треперят, той се опитва да се въздържи, но не може. Той започва да вика. Не силно, а тънко, като изплашено девойче.
Аз отпускам спусъка и отстранявам револвера си.
— Добре — казвам. — Може би сега ще можеш да се събудиш и да си припомниш реалността.
Аз го вдигам от пода и го настанявам на стола.
— Съжалявам, че стана така, Начес. Сега си тръгвам.
Аз се спирам при вратата и поглеждам назад. Паркър ми се усмихва.
— Радвам се, че се чувстваш по-добре вече, Том. Не трябваше да забравям, че си избухлив. Всички добри актьори са избухливи. Но ти ще изиграеш добре представлението.
— Няма да има никакво представление, стар идиот такъв! Казах ти и преди. Отивам си оттук.
— Късмет, Том. Покажи им какво можеш!
— Идиот! — казвам аз и си тръгвам.
Един конник пресича билото и оставя коня си да върви самостоятелно надолу към пустинята. Чува се тихото свирене на вятъра, проблясва слюда, пясъкът се събира на дълги вълни. Обедното слънце припича докато ездачът преминава между гигантски скали, изрязани от вятъра във фантастични форми. Привечер конникът слиза и преглежда подковите на коня си. Подсвирква си почти беззвучно, налива вода от манерката в шапката си и дава на животното да пие. После нахлупва шапката и сам пие от манерката. Спъва коня си и прави лагер сред пустинята. Сяда до малкия огън и гледа как гигантското слънце на пустинята залязва. Той е висок, строен мъж с овехтяла шапка на глава и 44-калибров револвер с костена дръжка, прикрепен в кобур към дясното бедро.
Бримстоун: отдалечено минно селище в североизточния край на Територията. Над градчето се издига естественият скален масив, наречен „Дяволския път“ — широк, леко наклонен скален мост. Другият му край, който не се вижда оттук, е здраво захванат точно извън границата на Мрежата — на двеста метра оттук и сто и петдесет години напред.
Аз пристигам върху накуцващ кон. Няма много хора, но забелязвам едно познато лице. Това е онова проклето луничаво хлапе. Трябва да е яздило доста бързо, за да стигне преди мен. Минавам покрай него мълчаливо.
Спирам коня си за миг, за да се възхитя на Дяволския път. Пет минути езда до другия му край и ще бъда вън от Запада, приключил с всичко това. С добрите и лоши моменти, със страха и смеха, с дългите, проточващи се дни и тъмните, опасни нощи. След няколко часа ще съм при Консуела, ще чета вестници и ще гледам телевизия…
Сега ще пийна за последен път уиски и ще се махам оттук.
Насочвам коня си към кръчмата. На улицата вече са излезли още няколко души и ме наблюдават. Аз слизам от коня и влизам в кръчмата.
До бара има само един, мъж, който пие сам. Той е нисък здравеняк, с черно кожено палто и шапка от планински бизон. Той се обръща. В колана му е запасан един револвер без кобур. Никога не съм го виждал, но знам кой е.