— По дяволите — произнася Малкият Джо. — Много къс ни беше танца, а, Уошбърн?
— Твърде къс — отвръща Уошбърн. — Джо, съжалявам…
Но Малкият Джо не чува това. Очите му са изгубили блясъка си и тялото му е отпуснато. От две дупки в гърдите му се процежда кръв, а прахта под гърба му се напоява от още две, по-големи дупки в гърба.
Уошбърн се изправя, намира шапката си в прахта, изтупва я и я нахлупва. Отива при коня си. Хората започват да се показват и се чува бръмченето на разговори. Уошбърн поставя единия си крак на стремето и се приготвя да яхне коня си.
В този момент един треперлив, висок глас извиква:
— Добре, Уошбърн. Извади го!
Лицето на Уошбърн се разкривява, когато се извръща, опитвайки да освободи дясната си ръка и едновременно с това да се дръпне от линията на огъня. Дори и в тази изкривена и невъзможна поза, той успява да измъкне револвера си, да се извърти и да види луничавото момче на десет метра от себе си с изваден, насочен и стрелящ револвер.
Слънцето се взривява в главата на Уошбърн, той чува цвиленето на коня си и започва да пада към прашната покривка на земята, докато куршумите се забиват в него със звука на месарски сатър във врата на говедо. Земята изчезва, камерата е разбита, очите му са счупените лещи, които отразяват внезапната разруха на света. Една червена светлина проблясва с последно предупреждение и всичко почернява.
Зрителят и актьорът гледа още малко към потъмнелия екран, размърдва се в креслото си и се почесва по брадата. Като че е някак объркан. После, накрая, той избухва, посяга и изгасва екрана.