Ръцете ми треперят. Мъча се да възвърна хладнокръвието си. Ужасно съм ядосана на нея, на себе си, на седемте милиарда невъзможни дилеми, създадени от пристигането на Другите, на лъжите и вбесяващите нелогичности и на всичките нелепи, безнадеждни и глупави неизречени обещания, които са били нарушени след идването им.
Не се размеквай. Мисли за онова, което има значение точно тук и точно сега. В това те бива.
Решавам да изчакам. Няма да отнеме още много време. Може би след като тя е мъртва, размекването ми ще премине и аз ще мога да мисля ясно. Всяка спокойна минута означава, че все още имам време.
Но светът е часовник, чиято пружина се развива и вече няма такива неща като спокойни минути.
Миг след като решавам да остана с нея, ударното свистене на ротори разбива тишината. Звукът на хеликоптерите разваля магията. Знам какво има значение, освен това да стрелям, в което съм най-добра.
Не мога да им позволя да получат Малката жива.
Ако я хванат, те може да успеят да я спасят. А ако я спасят, ще я прекарат през „Страната на чудесата“. Има минимален шанс Зомби да е все още в безопасност в хотела. Шанс Малката да не е избягала от нещо, а просто да се е измъкнала, за да ме открие. Достатъчно е един от нас да обърка нещата и всички сме обречени.
Вадя пистолета си от кобура.
Минутата, в която решаваме… Иска ми се да имах цяла минута. Иска ми се да имах тридесет секунди. Тридесет секунди биха се равнявали на цял един човешки живот. Една минута би била цяла вечност.
Насочвам оръжието към главата й и вдигам лице към сивото небе. Снегът се спуска върху кожата ми, където потреперва за миг, преди да се стопи.
Съливан беше получила своя войник с разпятието, а сега аз получавах моя.
Не. Аз съм войникът. Малката е кръстът.
7.
Тогава го усещам — онзи, който стои неподвижен някъде дълбоко сред дърветата и ме наблюдава. Поглеждам и в този миг го виждам — слаба сянка с човешка форма между тъмните стволове. За момент нито един от двама ни не помръдва. Без да разбирам как, знам, че той е онзи, който е застрелял хлапака и останалите членове на взвода. Знам също и че стрелецът не може да е новобранец. Главата му не свети в окуляра ми.
Снегът се върти, студът е режещ. Премигвам и сянката изчезва, ако изобщо някога е била там.
Губя самообладание. Променливите са твърде много. Рискът е твърде голям. Докато треперя неконтролируемо, се чудя дали накрая не успяха да ме пречупят — след като оцелях след цунамито, отнесло дома ми, чумата, която отне семейството ми, лагерът на смъртта, който ми отне надеждата и невинното малко момиченце, което пое куршума ми, сега съм на ръба, свършена, и се питам дали през цялото време въпросът е бил не дали ще се пречупя, а кога ще го направя?
Хеликоптерите се спускат надолу. Трябва да довърша онова, което започнах с Малката или ще се присъединя към нея на мястото, където лежи.
Поглеждам иззад дулото на пистолета към бледото, ангелско лице в краката ми — моята жертва, моят кръст.
Ревът от приближаването на хеликоптерите „Блек Хоук“ кара мислите ми да звучат като тихото цвъртене на умиращ гризач.
Като плъховете, нали, Малката? Точно като плъховете.
8.
Старият хотел гъмжеше от всякаква напаст. Студът беше избил хлебарките, но другите гадини бяха оцелели, особено дървениците и кожоядите. И бяха гладни. Още първия ден всички бяхме покрити с ухапвания. Мазето принадлежеше на мухите. По време на чумата там бяха сваляли труповете. Когато ние се настанихме, повечето мухи бяха измрели. Те бяха толкова много, че черните им останки хрущяха под краката ни, когато първия ден слязохме долу. Това беше и последният ден, в който ходихме в мазето.
Цялата сграда вонеше на гнило и аз казах на Зомби, че ако отворим прозорците, това ще помогне миризмата да се разнесе и ще избие някои от буболечките. Той каза, че е по-добре да го хапят и да му се гади, отколкото да измръзне до смърт. В мига, в който се усмихнеше, те обсипваше с неудържимия си чар. Успокой се, Катализатор. Това е просто поредният ден в опустошения от извънземните свят.
Буболечките и миризмата не пречеха на Малката. Плъховете бяха тези, които я подлудяваха. Бяха издълбали проходи в стените и през нощта непрекъснатото им гризане и драскане я караха да стои будна (а съответно и мен). Тя се мяташе и въртеше, стенеше и се оплакваше. Общо взето това се превърна в натрапчива идея за нея, защото на практика всякакви други мисли за положението ни завършваха зле. В напразен опит да я разсея, започнах да я уча на шах, като използвах една кърпа вместо дъска и монети вместо фигури.