— Защото обичаш чевръсти и зли кучета джобна порода?
— Защото ми харесва, че някога е имало малко, чевръсто и зло куче на име Флъби. Това е хубаво. Заслужава си да се запомни.
Преди да успея да мигна, той вече е станал от леглото и ме целува. И аз се гмурвам дълбоко в него, където нищо не е скрито. Сега той ми се разкрива — този, който се грижеше за мен и ме предаде, който ме върна към живота и ме предаде обратно на смъртта. Яростта не е отговорът, не — не е и омразата. Слой по слой, онова, което ни разделя, изчезва, докато не достигам центъра — безименното място и беззащитната крепост, в която се крие неостаряваща и необятна болка, самотната сингулярност на неговата душа, неповредена от времето и опита, немислима и безкрайна.
И аз съм там с него — вече съм там. Вече съм вътре в сингулярността.
— Това не може да е истина — прошепвам аз.
В центъра на всичко, където няма нищо, открих, че той ме държи в прегръдките си.
— Не вярвам на всичките ти глупости — прошепва той. — Но за едно си права — някои неща, колкото и малки да са те, струват повече от всички неща, взети заедно.
Отвън продължават да горят остатъците от горчивата жътва. Вътре, той маха чаршафите със същите тези ръце, които ме държаха, къпеха, хранеха и повдигаха, когато сама не можех да го сторя. Той ме отведе при смъртта, той ме връща към живота. Затова беше махнал мъртъвците от горната секция. Беше ги пропъдил и предал на огъня, не за да ги оскверни, а за да пречисти нас.
Сянката, която се бори със светлината. Студът, който се противопоставя на огъня. „Това е война“ — веднъж ми беше казал той, и ние сме завоевателите на една неоткрита страна, на един остров на живот, в средата на необятно море от кръв.
Пронизващ студ. Изгаряща топлина. Устните му се плъзват по шията ми, а моите пръсти докосват подутата му буза — раната, която аз му бях причинила, и раните по ръката му — VQP — които той сам си беше направил. После ръцете ми се плъзват по гърба му. Не ме изоставяй. Моля те, не ме изоставяй. Уханието на дъвка, мирисът на дим и на неговата кръв и начинът, по който тялото му се плъзга върху моето. Начинът, по който душата му се врязва в моята: Бръснача. Туптенето на сърцата ни, ритъмът на дишането ни и въртящите се звезди, които ние не можем да видим и които отбелязват времето, отмервайки скъсяващите се интервали до нашия край — неговия, моя и на всичко останало.
Светът е часовник и часовникът отмерва оставащото време, и тяхното идване няма нищо общо с това. Светът винаги е бил часовник. Дори и звездите ще угаснат една по една и няма да има светлина, нито топлина. Това е войната — безкрайната, напразна война срещу бездната без светлина и топлина, която бърза към нас.
Той преплита пръстите си зад гърба ми и силно ме притиска към себе си. Между нас вече няма пространство. Няма място, където той свършва и аз започвам. Празнотата е запълнена. Бездната е победена.
82.
Той лежи до мен, докато дишането ни не се успокоява и сърцата ни не забавят туптенето си. Прокарва пръсти през косата ми и гледа втренчено лицето ми, сякаш не може да си тръгне, преди да е запаметил всяка част от него. Докосва устните ми, страните ми, клепачите ми. Прокарва върха на пръста си по дължината на носа ми и около извивката на ухото ми. Лицето му е в сенките, а моето е под светлината.
— Бягай — прошепва той.
— Не мога — поклащам глава аз.
Той се изправя от леглото, но аз имам усещането, че падам, докато той остава неподвижен. Бързо навлича дрехите си. Не мога да прочета изражението му. Бръснача се е затворил за мен. Отново съм затворена в празнотата. Не мога да я понеса. Отсъствието, с което бях живяла толкова дълго, че почти не го забелязвах, ще ме смаже. Не го бях забелязвала до този момент — той ми показа колко огромна е тази празнота, като я запълни.
— Няма да те хванат — увещава ме той. — Как биха могли да хванат теб?
— Той знае, че няма да избягам, докато тя е при него.
— О, за Бога! Защо изобщо толкова държиш на нея? Струва ли тя колкото живота ти? Как може един човек да струва колкото целия ти живот? — това е въпрос, на който той вече знае отговора. — Добре. Прави каквото искаш. Не ме е грижа. Сякаш това има някакво значение.
— Това е урокът, на който те ни научиха, Бръснач. Онова, което има значение и онова, което няма. И че в центъра на всички лъжи има една истина.
Той взема автомата си и го премята през рамо. Целува ме по челото. Като благодарствена молитва. Като благословия. След това вдига лампата и се отправя с несигурна крачка към входа — пазачът и надзирателят, който не почива, не се уморява и не се колебае. Обляга се на отворената врата с лице към нощта, а небето над него пламти със студената светлина на десетките хиляди огньове, които отбелязват изтичащото време.