— Шахът е глупава игра за глупави хора — информира ме тя.
— Не, тя е много демократична — отвърнах аз. — Умните хора също я играят.
Малката вдигна очи към тавана:
— Искаш да играеш, само за да можеш да ме победиш.
— Не, искам да играя, защото ми липсва играта.
Тя остана с отворена уста.
— Това ли ти липсва?
Разстлах кърпата върху леглото и поставих монетите върху нея.
— Недей да говориш за нещо, преди да си го опитала.
Бях горе-долу на нейната възраст, когато започнах. Спомням си красивата дървена дъска, поставена върху стойка в кабинета на баща ми, лъскавите фигурки от слонова кост, строгия цар, надменната царица, благородния кон, почтителния офицер и самата игра — начина, по който всяка фигура допринасяше с индивидуалната си сила за общата победа. Беше проста. Беше сложна. Беше луда и елегантна. Беше танц и война. Имаше своя край и беше безкрайна. Беше като живота.
— Монетите от един цент ще са пешките — обясних й аз. — Тези от пет цента ще са топовете, десетте цента ще са конете и офицерите, а тези от двадесет и пет — царете и цариците.
Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че съм идиотка.
— Как може тези от десет цента и от двадесет и пет да са едновременно две неща?
— Конете и царете ще са ези, а офицерите и цариците — тура.
Прохладната повърхност на слоновата кост. Начинът, по който покритите с филц основи се плъзгаха върху полираното дърво, като тихото пропукване на гръмотевиците преди буря. Слабото и небръснато лице на баща ми, надвесено над дъската, и сенките, които играеха по него, зачервените му очи и присвити устни. Противната сладникава миризма на алкохол и пръстите му, които барабаняха като крилете на колибри.
Наричат го спортът на кралете, Марика. Искаш ли да се научиш да играеш?
— Това е спортът на кралете — казах на Малката.
— Е, аз не съм крал — тя скръсти ръце, за да покаже, че думите ми хич не я интересуват. — Аз харесвам дамата.
— Тогава шахът много ще ти хареса. Той е като дама на стероиди.
Баща ми, който трополи върху масата с изрязаните си нокти. Плъховете, драскащи някъде вътре в стените.
— Офицерът се движи по този начин, Малката.
Конят се движи по този начин, Марика.
Тя пъхна парче стара вкоравена дъвка в устата си и започна да дъвче гневно. Дъх на мента. Дъх на уиски. Драскане и трополене.
— Дай ми шанс — умолявах я аз. — Ще ти хареса. Обещавам.
Тя сграбчи ъгъла на кърпата.
— Ето какво мисля аз.
Разбрах какво ще се случи, но въпреки това трепнах, когато тя издърпа покривката и монетите се разхвърчаха във въздуха. Една от тях я удари по челото и тя дори не мигна.
— Ха! — изкрещя Малката. — Предполагам, че това е шах и мат, кучко!
Реагирах, без да мисля и я зашлевих.
— Никога повече не ме наричай така.
Студът направи плесницата още по-болезнена. Долната й устна се издаде напред и очите й се напълниха със сълзи, но тя не се разплака.
— Мразя те! — извика тя.
— Не ми пука.
— Не, аз наистина те мразя, Катализатор. Мразя те и в червата!
— Да знаеш, че ругатните не те правят да изглеждаш по-зряла.
— Значи, съм бебе. Лайно, лайно, лайно! Шибан, шибан, шибан! — понечи да докосне бузата си, но се спря. — Не съм длъжна да те слушам! Ти не си ми майка или сестра, не си ми никой!
— Тогава защо си се залепила за мен като риба прилепало, откакто напуснахме лагера?
В този момент по алената й буза се спусна една единствена сълза. Тя беше толкова бледа и слаба, че кожата й изглеждаше луминесцентна, като някоя от шахматните фигури на баща ми. Изненадващо за мен плесницата не я беше накарала да се пръсне на хиляди парченца. Не знаех какво да кажа и как да върна думите си назад, затова не казах нищо. Вместо това сложих ръка на коляното й. Тя я отблъсна.
— Искам си оръжието обратно — каза тя.
— Защо ти е?
— За да мога да те застрелям.
— Тогава със сигурност няма да го получиш обратно.
— Може ли да го получа обратно, за да застрелям всички плъхове?
— Нямаме достатъчно куршуми — въздъхнах аз.
— Тогава ще ги изтровим.
— С какво?
Тя вдигна ръце:
— Добре, тогава ще запалим хотела и ще ги изгорим всичките!