Отпускам Малката върху пътната настилка. Хеликоптерът е толкова близо, че мога да видя черното забрало на пилотския шлем и отворената врата на товарния отсек със скупчените вътре тела и знам, че съм на прицела на половин дузина мерници — аз и малкото момиче в краката ми. И всяка изминала секунда означава, че съм оцеляла още една секунда, а това увеличава вероятността да оцелея и следващата. Може и да не е твърде късно за мен и за нея. Още не.
Не светя в техните окуляри. Аз съм една от тях. Вероятно е така, нали? Свалям автомата от рамото си и пъхвам пръст в скобата на спусъка.
II
Прочистване
11.
Още по времето, когато едва можех да ходя, баща ми ме питаше:
— Каси, искаш ли да полетиш?
И аз вдигах ръце над главата си. Шегуваш ли се, старче? Дяволски си прав, че искам да полетя.
И той ме хващаше за кръста и ме подхвърляше във въздуха. Главата ми се отмяташе назад и аз се стрелвах като ракета към небето. За един миг, който траеше цяла вечност, имах чувството, че ще продължавам да летя, докато не достигна звездите. Крещях от радост и заради онзи ужасяващ страх, който човек усеща на увеселителните влакчета, а пръстите ми се опитваха да сграбчат облаците.
Лети, Каси, лети!
Брат ми също познаваше това чувство. Дори по-добре от мен, защото спомените му са по-пресни. Дори след пристигането, татко продължаваше да го изстрелва в орбита. Видях го да го прави в Лагера, няколко дни преди Вош да се появи и да го убие в калта.
„Сам, момчето ми, искаш ли да полетиш?“ Той снижаваше гласа си от баритон до бас, като някой от едновремешните улични мошеници, подмамващи хората, макар че атракцията, която предлагаше, беше безплатна — и безценна. Моят баща — ракетна площадка. Баща ми — зоната за приземяване. Баща ми, който като някакво спасително въже пречеше на Самс — и на мен самата — да полетим в нищото на дълбокия космос. Сега самият той беше изчезнал в небитието.
Чаках Сам да попита. Това е най-лесният начин за съобщаване на ужасни новини. Също и най-подлият. Той обаче не попита. Каза ми:
— Татко е мъртъв.
Малка топка под планината от завивки, широко отворени, кръгли и празни очи, като плюшеното мече, притиснато към бузата му.
„Плюшените мечета са за бебета“ — каза ми той през първата нощ в „Хотел Ад“ — „Сега съм войник.“
В леглото до неговото, изпод завивките, към мен със сериозно лице гледа още един мъничък войник — седемгодишното момиченце, което наричат Малката. Момиченцето с очарователно лице на кукла и тревожни очи, което не споделя леглото си с плюшена играчка — тя спи с автомат.
Добре дошли в постчовешката епоха.
— О, Сам — оставих поста си до прозореца и седнах до пашкула от завивки, в който бе увит. — Сами, не знаех как…
Той ме удари по бузата. Стиснатият му юмрук беше с големината на ябълка. Не го очаквах. Пред погледа ми избухнаха ярки звезди. За миг се уплаших, че може да е отлепил ретината на окото ми.
Добре. Разтрих бузата си. Заслужих си го.
— Защо го остави да умре? — попита ме той. Не заплака, нито закрещя. Гласът му беше нисък, ожесточен и треперещ от ярост. — Трябваше да се грижиш за него.
— Не го оставих да умре, Самс.
Баща ми, който кървеше и пълзеше в калта.
— Къде отиваш, тате? — и Вош, надвесен над него, наблюдавайки го как се влачи, както някое садистично хлапе с мрачно задоволство наблюдава муха, на която току-що е откъснало крилете.
— Удари я отново — обади се Малката от леглото.
— Ти си затваряй устата! — озъби й се Сам.
— Вината не беше моя — прошепнах аз, прегърнала с ръка мечето.
— Той е бил мекушав — каза Малката. — Така става, когато станеш…
За две секунди Сам се озова отгоре й. След това настана бъркотия от юмруци и колена, сред праха, вдигнал се от одеялата.
— За Бога, в това легло има пушка!
Избутах Малката настрани, прегърнах Сам и го притиснах силно към гърдите си, докато той размахваше ръце, риташе с крака, плюеше и скърцаше със зъби, а Малката му крещеше неприлични думи и му обещаваше, че ще го очисти като куче, ако някога отново я докосне. Вратата се отвори със замах и Бен нахлу в стаята, облечен в онзи нелеп, жълт суитшърт.
— Всичко е наред! — надвиках крясъците. — Аз ще се оправя!